Размишлява повече от една нощ. Яздиха през съндърската гора, разговаряха и отдъхваха през деня, а надвечер спряха да лагеруват както преди. Мълчанията им сега обаче сякаш бяха по-напрегнати и от време на време Катса се отдалечаваше, за да остане насаме. Не се бореха, защото Катса се чувстваше неловко от досега му. А и той не настояваше. Не й налагаше нищо; спестяваше и думите, и погледите.
Движеха се възможно най-бързо. Ала колкото повече напредваха, толкова по-тесен ставаше пътят; гмуркаше се в буренясали дерета и се виеше около огромни дървета, каквито Катса никога не беше зървала. Дървета със стволове, дебели колкото конска дължина, и клони, които стенеха високо над главите им. Понякога се налагаше да се снишават в седлата, за да не се заплетат в пълзящите растения, увиснали от дървесните корони. Земята се издигаше на изток и потоци пресичаха горската шир.
Пейзажът поне разсейваше донякъде По. Той се озърташе непрекъснато с ококорени очи.
— Колко е дива тази гора! Виждала ли си нещо такова? Великолепно е!
Великолепна гора, пълна с животни, трупащи тлъстини за зимата. Лесен улов и лесен подслон. Катса обаче усещаше осезаемо, че конете се движат бавно като ума й.
— Мисля, че пеша ще сме по-бързи — заяви тя.
— Конете ще ти липсват, когато ги оставим.
— Кога ще е това?
— Според картата след десетина дни.
— Предпочитам да вървя пеш.
— Неуморна си, нали?
— Изморявам се, ако не съм спала дълго време. Или ако нося нещо тежко. Изтощих се, когато пренасях дядо ти по стълбите.
Той повдигна вежди.
— Носила си дядо?
— Да, в крепостта на Ранда.
— След цял ден и цяла нощ галопиране?
— Да.
Той избухна в смях, но тя не схвана шегата.
— Налагаше се, По. Иначе мисията щеше да се провали.
— Той тежи повече от теб.
— Да, затова се изморих, докато изкача стълбите. Ти нямаше да се измориш толкова.
— Аз съм по-едър от него, Катса. По-силен съм. И щях да се изморя, ако бях яздил цяла нощ.
— Налагаше се. Нямаше друг начин.
— Дарбата ти не се изчерпва с бойните умения — заключи той.
Тя не отговори и след един миг недоумение забрави думите му. Мислите й се върнаха към неотложния въпрос. А и как иначе, след като По беше неотлъчно до нея.
Каква е разликата между съпруг и любовник?
Приемеше ли да стане съпруга на По, щеше да се обвърже с обещания за бъдеще, което още не виждаше. Станеше ли негова съпруга, щеше да е завинаги. И независимо колко свобода й дава По, тя щеше да знае, че свободата й е подарък. Свободата нямаше да е нейна, а дар от По. Няма значение, че той никога не би си поискал подаръка обратно. Щом не произтича от нея, не е нейна.
Ако По й стане любовник, дали идеше да се чувства впримчена, притисната в ъгъла от усещането за необратимост? Или ще притежава свободата, която извира от нея самата?
Една нощ лежаха от двете страни на гаснещия огън. Изведнъж я налегна нова тревога. Ами ако вземе от По повече, отколкото е способна да му даде?
— По?
Чу го как се обръща към нея.
— Да?
— Как ще се чувстваш, ако непрекъснато си отивам? Ако днес съм твоя, а на другия ден си тръгвам без обещание да се върна?
— Катса, само глупак би се опитал да те държи в клетка.
— Но това не ми казва как ще се чувстваш, ако винаги си в плен на прищевките ми.
— Не са прищевки, а повик на сърцето ти. Забравяш за способността ми да те разбирам, Катса. Тръгнеш ли си, ще бъда наясно, че не е от липса на любов. А ако е, ще разбера, че е правилно да си тръгнеш.
— Но ти не отговаряш на въпроса ми. Как ще се чувстваш?
По замълча. След известно време отвърна:
— Не знам. Най-вероятно ще чувствам много неща. Но само едно от тях ще е тъга. А аз съм склонен да рискувам да се почувствам тъжен.
Катса се втренчи във върховете на дърветата.
— Сигурен ли си?
Той въздъхна.
— Сигурен съм.
Беше готов да рискува. Да приеме тъгата, това бе същината на въпроса. Тя не знаеше докъде ще ги отведе този път, а да продължат по него означаваше да рискуват да си навлекат всякакви скърби.
Огънят припламна и угасна. Обзе я страх. Защото докато лагерът им потъваше в тъмнина, тя усети, че също избира риска.