Прииска й се да го попита: „Защо? От какво те освободихме?“, но той явно бе заспал отново. Не искаше да го изморява. Този лиенидски старец й харесваше. Малцина бяха склонни да обсъждат Дарбата й.
Изкачваха се край тъмни покриви и порти. Започваше да усеща безсънната нощ, а още часове наред нямаше да подвие крак. Повтори си наум думите на стареца. Акцентът му беше като на лиенида в крепостта на Мургон.
В крайна сметка се наложи да го носи, защото когато стигнаха стълбите, не успя да го събуди. Подаде поводите на коня на дете, приседнало до стената — момиче, чийто баща бе приятел на Съвета. Преметна стареца през рамо и се заклатушка по изронените стъпала. Последните бяха буквално отвесни. Само просветляващото небе я подтикваше да продължава — не предполагаше, че е възможно мъж, привидно изтъкан от прах, да е толкова тежък.
Не й остана дъх да изсвири тихо, за да даде знак на Рафин, но нямаше нужда. Беше я чул.
— Сигурно целият град те е чул — прошепна й той. — Честна дума, Катса, как можа да вдигнеш толкова шум?
Наведе се и пое товара й. Намести го върху тънките си рамене, а тя се облегна на стената, за да си поеме дъх.
— Не съм даровита с великанска сила — напомни му. — Вие, недаровитите, не разбирате. Мислите, че щом имаме една Дарба, имаме всякакви.
— Опитвал съм кейковете ти и помня как бродираше. Несъмнено притежаваш няколко дарби. — Той се засмя в сивия светлик и тя му се усмихна в отговор. — Всичко ли мина по план?
Тя си представи лиенида в крепостта на Мургон.
— Да, до голяма степен.
— Сега върви — подкани я той. — Пази се. А аз ще се погрижа за този тук.
Обърна се и изпълзя навътре с живия вързоп. Тя се втурна надолу по разтрошените стъпала и свърна по алея на изток. Спусна ниско качулката си и се затича към розовеещото небе.
Трета глава
Тичаше край къщи, работилници и гостилници. Градът се пробуждаше, улиците миришеха на прясно изпечен хляб. Профуча край млекаря, задрямал върху каруцата си, теглена от сънен кон.
Чувстваше се лека без товара, а и пътят се виеше надолу. Навлезе бързо и безшумно в източните поля и продължи да тича. Видя жена да носи кобилица с ведра в двора на съседното стопанство.
Там, където започнаха дърветата, Катса забави ход. Сега трябваше да се движи предпазливо, за да не чупи клони и да не оставя дири до мястото на срещата. Пътеката и без друго изглеждаше издайнически утъпкана. Ол и Гидън, а и другите от Съвета, никога не внимаваха колкото нея и, разбира се, конете винаги оставяха следи. Скоро щеше да се наложи да сменят мястото.
Когато навлезе в гъсталака, където се намираше укритието им, вече се бе съмнало. Конете пасяха. Гидън лежеше на земята. Ол се бе облегнал върху купчина седла. И двамата спяха.
Катса спотаи раздразнението си и тръгна към конете. Поздрави животните и повдигна копитата им едно по едно да провери за цепнатини и камъчета. Конете се бяха справили добре и поне те разбираха, че не бива да заспиват в гората — толкова близо до града и толкова далеч от мястото, където Ранда смяташе, че се намират. Жребецът й изпръхтя и Ол се раздвижи зад нея.
— Ами ако някой ви беше открил? — поинтересува се тя. — Заспали в гората, вместо да сте преполовили пътя до източната граница. — Говореше, опряла лице в седлото, и галеше хълбока на коня. — Как щяхте да се оправдаете?
— Заспал съм неволно, милейди — отвърна Ол.
— Това не ме успокоява.
— Не всички са неуморни като теб, милейди, особено побелелите. Хайде, нищо лошо не се е случило. — Той побутна Гидън, който откликна, закривайки очи с ръце. — Събуждай се, милорд. Трябва да тръгваме.
Катса не продума. Завърза торбите за седлото и зачака до конете. Ол донесе другите торби и ги окачи на седлата.
— Принц Тийлиф е в безопасност, нали, милейди?
— Да.
Гидън се надигна криво-ляво, чешейки кафявата си брада. Разви самун хляб и й го подаде, но тя поклати глава.
— Ще ям по-късно.
Гидън си отчупи комат и даде самуна на Ол.
— Ядосана си, че не ни свари да правим гимнастически упражнения, или да подскачаме от клон на клон.
— Ами ако ви бяха хванали, Гидън? Ако ви бяха видели, къде щяхте да сте сега?
— Щяхме да измислим нещо — отвърна Гидън. — Ти щеше да ни спасиш, както спасяваш всички.
Той се усмихна. Топлите му очи озариха красивото му, спокойно лице, което обаче не умили Катса. Гидън беше по-млад дори от Рафин, силен и добър ездач. Нямаше извинение, че е заспал.