Както знаеше винаги къде точно се намира и в коя посока върви. Попита По:
— Накъде е север?
Той я погледна отново и вдигна очи към небето. Посочи някъде на север, но не точно. А тя как го знаеше с такава сигурност?
Никога не се губеше. Винаги успяваше да запали огън или да открие подслон. Ловуваше с лекота. Зрението и слухът й бяха по-добри от зрението и слуха на всичките й познати.
Изправи се рязко. Направи няколко крачки към езерото и се втренчи във водата, без да я вижда. Физическите потребности, които ограничаваха другите, не я засягаха. Тя нямаше нищо общо с нещата, от които другите страдаха. Знаеше инстинктивно как да оцелява и да живее в пустошта.
И бе способна да убие всекиго. При най-малката заплаха.
Катса седна.
Възможно ли беше да притежава Дарба за оцеляване?
Тутакси отрече подобна вероятност. Беше просто убийца, от край време беше убийца и нищо повече. В Двореца на Ранда пред очите на всички придворни уби братовчед си — мъж, който всъщност не искаше да я нарани. Уби го, без да се замисли, без да се колебае, както едва не уби вуйчо си.
Но не уби вуйчо си. Намери начин да го пощади и да остане жива.
И не искаше братовчедът да умре. Беше малка, с неоформена Дарба. Не го нападна, за да го убие, а за да се защити, да се защити от допира му. Беше забравила това някъде през годините, когато хората в двореца започнаха да странят от нея, а Ранда реши да използва уменията й за собствена изгода; нарече я своето дете — убиец.
Дарбата й не беше да убива. Дарбата й беше да оцелява.
Катса се засмя. Защото беше все едно да нарече Дарбата си живот; а това, разбира се, беше нелепо.
Стана отново и се върна до огъня. По я гледаше. Не я попита какво мисли, не полюбопитства. Щеше да почака, докато реши да му сподели. Видя колко изпитателно я наблюдава над пламъците.
— Сравнявах се с другите.
— Разбирам — отвърна той предпазливо.
Тя обели кожата на една опечена риба и отчупи от месото. Задъвка го замислено.
— По…
Той я погледна.
— Ако се окаже, че Дарбата ми не е да убивам, а да оцелявам.
Той повдигна вежди.
— Ще се изненадаш ли?
Той присви устни.
— Не. Звучи ми по-смислено.
— Но… Това е все едно да кажа, че Дарбата ми е животът.
— Да.
— Абсурдно е.
— Защо? Не мисля. И не става дума само за твоя живот. Благодарение на тази твоя Дарба си спасила мнозина.
Тя поклати глава.
— По-малко, отколкото съм наранила.
— Вероятно. Но имаш достатъчно време да промениш съотношението. Ще живееш дълго.
Да промени съотношението.
Катса отлепи още едно парче месо от костите. Лапна го и при тази мисъл се усмихна.
Двайсет и втора глава
Дърветата отстъпиха изведнъж пред планинската твърд. В подножието й се намираше градът, който щеше да приюти конете им. Сградите бяха от камък и от тежки греди, но не това смая Катса. Беше виждала естилските възвишения, но никога не бе виждала планини. Не беше виждала сребристи дървета, извисяващи се чак до небето, и още по-високи заснежени върхове, позлатени от слънцето.
— Напомнят ми за дома — сподели По.
— Такъв е Лиенид?
— Някои райони са такива. Градът на татко е до планина.
— Е, на мен пък не ми напомня на нищо. Почти не вярвам на очите си.
Тази нощ не разпънаха лагер и не ловуваха. Дружелюбната, грубовата жена на гостилничаря сготви и им поднесе вечеря. Очите им явно не я смущаваха и тя настоя да й разкажат от игла от конец какво и кого са видели по време на странстването си. Ядоха в топла стая с огромна каменна камина. Гореща яхния, зеленчуци, топъл хляб. Цялата трапезария на тяхно разположение. Столове, маса, чинии и лъжици. Взеха си топла вана, после легнаха в топли легла, по-меки, отколкото Катса си спомняше. Беше истински лукс и те му се насладиха, защото знаеха, че скоро няма да се радват отново на такова удобство.
Преди слънцето да изскочи над върховете, тръгнаха, натоварени с провизии, дадени им от жената на гостилничаря, и студена вода от кладенеца на странноприемницата. Взеха почти всичките си вещи — навитите завивки, дрехи, монети, лекарствата, картите, списъка с помощниците на Съвета. Оставиха съвсем малко от багажа заедно с конете. Катса препаса през гръб лъка и колчана със стрелите, защото беше по-добрият стрелец. Не носеха саби, но и двамата имаха по един нож и по една кама.