Небето, към което се изкачваха, порозовя, после почервеня. По планинската пътека личаха следи от други катерачи — угаснали огньове, отпечатъци от ботуши в пръстта. На места имаше хижи за пътниците — без мебелировка, но с грубовато изработени, практични камини. Съндър, Естил и Монсий ги построили заедно преди много години, когато кралствата заедно осигурявали безопасността на пътниците, прекосяващи границите им.
— Покрив и четири стени понякога стигат да ти спасят живота в снежна буря — отбеляза По.
— Връхлитала ли те е снежна буря в планината?
— Веднъж. Бях с брат си Силверн. Снежната виелица ни изненада. Открихме хижа на дървар. Ако не бяхме я намерили, сигурно щяхме да загинем. Четири дни бяхме в капан. Хранехме се с ябълките и хляба, крито си носехме, и пиехме разтопен сняг. Майка ни почти изгубила надежда да ни види отново.
— Кой брат е Силверн?
— Петият син.
— Жалко, че тогава не си усещал животните като сега. Щеше да изкопаеш някоя къртица или катерица.
— И да се изгубя по пътя към хижата. Или да събудя подозрения у брат ми как съм успял да уловя нещо във виелицата.
Вървяха по пръст и трева, които от време на време се редуваха със скали. Планинските върхове се възправяха срещу тях. Беше приятно усещане да не са в гората, а на открито, и да се изкачват бързо. Обширното, празно небе къпеше лицето на Катса с ярка светлина и изпълваше гърдите й с въздух и задоволство.
— Защо дори братята ти не знаят истината за Дарбата ти?
— Когато бях малък, мама ми забрани да им казвам. Измъчвах се, че трябва да я пазя в тайна. Най-много исках да споделя със Силверн и със Скай, с когото сме почти връстници. Сега обаче познавам братята си като зрели мъже и разбирам колко права е била майка ми.
— Защо? Не заслужават ли доверие?
— Заслужават, но са изтъкани от амбиции, Катса, всички до един, и непрекъснато се надпреварват да спечелят благоразположението на татко. Сега не ме възприемат като заплаха, защото съм най-младият и не тая никакви амбиции. Уважават ме, защото знаят, че за да ме победят в битка, трябва и шестимата да ми се опълчат едновременно. Ако узнаят обаче истината за Дарбата ми, ще се опитат да ме използват. Няма да устоят на изкушението.
— Но ти няма да им позволиш.
— Да, но тогава ще ме намразят, а не съм сигурен дали ще опазят тайната от съпругите и от съветниците си. Татко ще разбере и… С мен е свършено.
Спряха до ручейче. Катса отпи няколко глътки и си наплиска лицето.
— Майка ти е постъпила прозорливо.
— Най-много се страхуваше да не научи татко. — Той потопи гърлото на кожения си мех в ручея. — Не е коравосърдечен баща, но е трудно да си крал. Всеки се опитва да му отнеме трона. Щях да съм му твърде полезен. Нямаше да устои на изкушението да ме използва. А мама се страхуваше именно от това.
— Не е ли пожелавал да те използва като боец?
— Да, и аз съм му помагал. Не както ти помагаше на Ранда обаче. Татко не е тиранин като него. Ала мама се страхуваше да не реши да използва съзнанието ми. Искаше то да си остане мое, а не негово.
Катса не намираше за редно една майка да се окаже принудена да защитава детето си от баща му. Всъщност тя не знаеше много за майките и за бащите. Нямаше родители, които да я защитят от Ранда. Навярно не бащите, а кралете представляваха заплаха.
— А дядо ти се съгласи никой да не научава истината за Дарбата ти?
— Да.
— Баща ти ще се разгневи ли, ако разбере истината сега?
— Ще се разяри. На мен, на мама, на дядо. И с право. Години наред го държим в неведение.
— По принуда.
— Няма значение. Няма да ни прости лесно.
Катса се изкатери върху купчина камъни и се огледа. Не изглеждаше да са наближили върховете, издигащи се пред тях. Само ако се озърнеше назад, към горите под тях, разбираше колко високо са се изкачили. Усещаше го и по захладнелия въздух. Нарами торбите и се върна на пътеката.
Тогава мисълта за кралиците, които защитават децата си от кралете, я завладя по-дълбоко.