— По, Лек има дъщеря.
— Да, Битърблу. На десет е.
Възможно е Битърблу да играе някаква роля в тази странна неразбория. Да не би кралица Ашен да се крие, защото Лек се е опитал да нарани дъщеря й?
По се закова на място и я изгледа стреснат.
— Ако наранява животните за удоволствие, не ми се мисли какво би сторил на дъщеря си.
Съмнението увисна във въздуха между тях, зловещо и ужасно. Катса внезапно се сети за двете мъртви момичета.
— Да се надяваме, че грешиш — По се хвана за корема, сякаш му е призляло.
— Да вървим по-бързо — подкани го Катса. — В случай, че съм права.
Почти побягнаха. Тичаха нагоре по пътеката, която прекосяваше планината, деляща ги от Монсий и от истината, скрита в кралството.
На другата сутрин се събудиха върху прашния под на планинска хижа, до угаснал огън и сред зимен студ, който се просмукваше през пролуката под вратата. Замръзналите звезди се стопяваха, докато Катса и По се изкачваха, и светлина обливаше хоризонта. Пътеката стана още по-стръмна и още по-камениста. Бързият ход стопляше вдървените им от студ крайници — страданието не засягаше Катса, но измъчваше По.
— Обмислях как да влезем в двореца на Лек — обади се По.
Изкатери се по една скала, после по друга и накрая скочи върху трета.
— И какво измисли?
— Добре ще е да изясним подозренията си, преди да го срещнем.
— Да пренощуваме първо в някоя странноприемница край града ли?
— Да.
— Но нали не бива да губим време?
— Да. Ако не научим нищо полезно за една нощ, ще се представим в двореца.
Продължиха да се изкачват и Катса се запита как ли ще се случи — дали ще се появят като приятели и постепенно ще разбулят истината, или ще нахлуят неочаквано и ще предизвикат ожесточена битка. Представи си Лек като подъл негодник, застанал в края на кадифен килим, с едно око — подозрително и лукаво. В съзнанието си виждаше как изстрелва стрела в сърцето му и той се свлича на колене, окървавява килима и умира пред погледите на лакеите си. По щеше да й даде знак кога да стреля. Налагаше се да разчита на него, за щото докато не разкриеха истината за Дарбата на краля, не можеше да се довери на своята преценка. По? Вярно е, нали?
Той се позабави за миг, докато долови мислите й.
— Да. Съгласна ли си, когато стигнем в Монсий, да правиш само и единствено каквото ти кажа? Докато разбера докъде се простира могъществото на Лек? Съгласна ли си?
— Разбира се, По, в този случай.
— Сигурно ще се държа странно, предупреждавам те. Ще се преструвам, че притежавам само воинска Дарба и вярвам на всяка негова дума.
— А аз ще се упражнявам да стрелям с лъка и да хвърлям ножа — допълни Катса. — Понеже ме гложди чувството, че когато всичко бъде изговорено и разкрито, крал Лек ще се окаже на върха на острието ми.
По поклати глава и не се усмихна.
— А аз имам чувството, че няма да е толкова лесно.
Третият ден от похода им се оказа най-ветровитият и най-студеният. Планинската пътека се виеше между два върха, които понякога се забулваха зад пелени от сняг. Ботушите им скърцаха по заснежената земя; от отънялото синьо небе по раменете им се сипеха снежинки и се топяха в косата на Катса.
— Зимата в планината ми харесва — отбеляза тя, а По се засмя.
— Това не е планинска зима. Това е есен в планината, при това мека есен. Зимата е люта.
— И тя ще ми хареса — възрази тя, а По пак се засмя.
— Няма да се изненадам. Предизвикателството ще ти вдъхне нови сили.
Времето не се разлюти и така и не разбраха дали предвиждането на Катса е оправдано. Движеха се възможно най-бързо по стръмните скатове. Той я подкачаше за темпото, което налага, но не се оплакваше. На моменти спираше да хапне и да пийне, а Катса му беше благодарна, защото й напомняше да направи същото. Предоставяше й и извинение да се обърне назад и да обходи с поглед планинските била от изток на запад, и целия свят — защото се намираха толкова високо, че й струваше възможно наистина да види целия свят.
После, неочаквано, стигнаха върха на прохода. Скатовете под тях се гмуркаха в борова гора. Под тях се простираха зелени долини, осеяни с потоци, чифлици и миниатюрни точици, които сигурно бяха крави. Една панделка — река, изтъняваща в далечината — отвеждаше към град на хоризонта. Градът на Лек.