— Едва го различавам — призна По, — но се доверявам на зрението ти.
— Виждам сгради — посочи Катса — и тъмна стена около бял дворец. Но виждаш чифлиците, нали, и кравите?
— Да, тях ги виждам сега, след като ми ги показа. Красиво е, Катса. Виждала ли си по-красива гледка?
Тя се засмя, заразена от въодушевлението му. Постояха така, вперили очи в Монсий, и за миг светът им се стори красив и безметежен.
Спускането надолу криеше повече опасности от изкачването. По се оплакваше, че пръстите му ще пробият ботушите, а после се жалваше, че предпочита да изскочат навън. Защо то са се натъртили, поемайки тежестта на тялото му по наклона. След известно време Катса забеляза, че е спрял да мърмори и е потънал в размисъл.
— По, напредваме бързо.
— Да. — Той заслони очи и се взря в монсийските долини. — Надявам се да е достатъчно бързо.
Тази нощ лагеруваха до поток, понесъл разтопен сняг към равнината. Очите на По искряха тревожно. Погледна я и ненадейно се усмихна.
— Искаш ли да хапнеш нещо сладко със заека?
— Разбира се — отвърна тя, — но няма значение какво искам, след като нямаме друго, освен заека.
Той стана и тръгна към шубрака.
Къде отиваш?
Не й отговори. Ботушите му захрущяха по камъните и накрая изчезна в мрака.
Тя се изправи.
— По!
— Не бой се, Катса. — Гласът му долетя отдалеч. — Ще намеря каквото искаш.
— Да не мислиш, че ще стоя тук и…
— Седни. Ще ми провалиш изненадата.
Тя седна, но му показа какво мисли за него и за изненадата му. Как ще се защура из тъмнината, ще се спъне в някоя скала и ще си счупи краката, та ще се наложи да го носи по останалия път. След няколко минути го чу да се връща. Пристъпи в светлината и застана пред нея, стиснал шепи. Коленичи и тя видя купчинката ситни зрънца в ръката му. Взря се в сенките, играещи по лицето му.
— Боровинки? — попита го и взе една от ръката му. Схруска я и усети студената й сладост. Преглътна меката кашица и го погледна объркано. — Дарбата ти ли ти ги показа? Тези боровинки?
— Да.
— По, това е нещо ново, нали? Да усещаш растенията толкова ясно? Все пак те не се движат, не мислят и не се канят да те нападнат.
Той се изправи. Наклони глава.
— Светът около мен се изпълва — рече — частица по частица. Мъглата се вдига. Честно казано, малко ме зашеметява. През цялото време съм леко замаян.
Катса се втренчи в него. Какво да отговори на това? Дарбата му показва боровинки и го замайва. Утре ще й съобщи, че на другия край на света има свлачище и тогава и двамата ще припаднат.
Въздъхна и докосна златото по ушите му.
— Ако стъпиш в потока, снежната вода ще ти облекчи краката, а после аз ще ги разтрия, за да ги стопля.
— Ами ако съм измръзнал и другаде? Ще ме стоплиш ли и там?
Гласът му се смееше и тя избухна в смях. Той улови брадичката й и я погледна сериозно в очите.
— Катса, когато наближим Лек, трябва да правиш каквото ти казвам. Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Закълни се, Катса.
— По… Обещах ти и преди. Сега пак ти давам дума и се кълна. Ще правя каквото ми кажеш.
Изгледа я изпитателно и кимна. Изсипа последните плодове в дланта й и се наведе да си събуе ботушите.
— Пръстите ми са в окаяно положение. Не съм сигурен, че е разумно да ги освобождавам. Ще побегнат, ще се скрият в планинските дебри и повече няма да се върнат.
Тя лапна още една боровинка.
— Аз ще ги догоня.
На другия ден По вече не се шегуваше. Нито за пръстите си, нито за каквото и да било. Почти не говореше и с всяка измината крачка по пътеката към града на Лек лицето му се изопваше все по-угрижено. Настроението му се оказа заразно. Катса се разтревожи.
— Ще правиш каквото ти кажа, нали? — попита я той още веднъж.
Тя отвори уста да го скастри раздразнено, задето я кара да отговаря на едни и същи въпроси. Видя го обаче как ходи до нея, целият пропит от безпокойство, и гневът й отмина.
— Ще правя, каквото ми казваш, По.
Двайсет и трета глава
— Катса…
Гласът му я събуди. Тя отвори очи и разбра, че до изгрев-слънце остават три часа.
— Какво има?
— Не мога да заспя.