Тя седна.
— Тревожиш се?
— Да.
— Е, предполагам, че не ме събуди само за да ти правя компания.
— Не ти е необходим повече сън, а щом съм буден, по-добре да вървим.
Тя стана веднага, нави одеялото и нарами лъка и колчана със стрелите. Пътеката се спускаше надолу между дърветата. Гората беше черна. По я улови за ръката и я поведе, като прескачаше камъни и се опираше в дървета, които тя не виждаше.
Най-сетне студеният сивкав светлик придаде мъглява форма на пътеката и те тръгнаха по-бързо, почти тичешком. Заваля сняг и пътеката, все по-широка и по-равна, засия бледосиня. Странноприемницата, където се продаваха коне, се намираше накрай гората, на няколко часа път пешком. Докато бързаха към нея, Катса откри, че с нетърпение очаква краката и дробовете й да си отдъхнат върху седлото. Разкри мислите си пред По.
— Най-после се измори — възкликна той. — И то след като изкатери дяла планина, а сега се налага да тичаш, недоспала и гладна. — Не се усмихна; не се шегуваше. — Радвам се. Към каквото и да сме тръгнали, сигурно ще се нуждаем от силата и от издръжливостта ти.
Това и припомни нещо. Бръкна в торбата, провесена на гърба й.
— Яж — каза му тя. — И двамата трябва да хапнем, за да не припаднем от изтощение.
Утрото преваляше, а из въздуха продължаваха да се роят снежинки. Наближиха мястото, където гората свършваше внезапно и започваха полята. По се обърна към нея; от всяка пора на лицето му струеше тревога. Втурна се по пътеката към края на гората. Тогава Катса чу мъжки гласове, викове, тропот на копита. Приближаваха се. Хукна след По и изскочи иззад дърветата на няколко крачки зад него. През полето към тях тичаше жена. Дребна жена, размахала ръце, а лицето й бе застинало като ужасена маска. Виждаха се тъмни коси. Златни халки в ушите; черната рокля и златните пръстени по протегнатите към По ръце. Зад нея напредваше цяла кавалерия, предвождана от мъж с развята мантия и превързано око. Той вдигна лък, от лъка полетя стрела и се заби в гърба на жената. Жената залитна и падна по лице в снега.
По замръзна. Втурна се назад към Катса и изкрещя:
— Застреляй го! Застреляй го!
Тя вече сваляше лъка и се пресягаше за стрела. Опъна тетивата и се прицели. В този миг конете спряха. Мъжът с превръзката извика и Катса застина.
— Какво злощастие! — изкрещя мъжът.
Гласът му прозвуча приглушено като стенание, изпълнен с толкова отчаяние и болка, че Катса ахна и в очите й избликнаха сълзи.
— Какво злощастие! — извика отново мъжът. — Съпругата ми! Обичната ми съпруга!
Катса се втренчи в сгърченото тяло на жената, в черната рокля и разперените ръце, в белия сняг с кървави пръски. Каква злощастна случайност! Каква ужасна, трагична грешка! Катса свали лъка.
— Не! Застреляй го!
Катса изгледа смаяно По, стъписана от думите му, от дивия блясък в очите му.
— Но това беше нещастен случай — отрони тя.
— Обеща ми да правиш каквото ти казвам.
— Да, но няма да убия потънал в скръб мъж, чиято съпруга е била застигната от нелепа…
В гласа му отекна гняв, какъвто не беше чувала преди.
— Дай ми лъка! — просъска той странно и грубо — нещо тъй нетипично за него.
— Не.
— Дай ми го.
— Не! Не си на себе си!
Той се улови за главата и се озърна отчаяно назад към мъжа, който ги наблюдаваше хладно, пресметливо, втренчил в тях единственото си око. По и мъжът се измериха с погледи. Някакъв спомен се надигна у нея, но се разпиля. По се обърна отново към нея, вече по-спокоен. Безнадеждно спокоен.
— Ще направиш ли нещо друго тогава? — попита той. — Нещо по-незначително, което няма да навреди никому?
— Да, щом няма да нарани никого.
— Ще побегнеш ли с мен към гората? А ако той проговори, ще си запушиш ли ушите?
Много странна молба, но споменът пак се мярна в ума й и тя се съгласи, без да разбира защо.
— Да.
— Бързо, Катса!
Обърнаха се и се затичаха, а когато чу гласове, тя запуши с длани ушите си. От време на време обаче долавяше по някоя дума и чутото я объркваше. После гласът на По й изкрещяваше да продължава да тича; крещеше й, помисли си смътно тя, за да заглуши другите гласове. Неясният тропот на копита зад гърбовете им се превърна в оглушителен грохот. После по дърветата край тях започнаха да се забиват стрели.
Стрелите я разгневиха. Можем да убием тези мъже, каза мислено на По. Трябва да се бием. Но той й изкрещя да тича и ръката му я стисна още по-силно за рамото и я дръпна напред. Отново я обзе смътното усещане, че нещо не е наред, не е нормално и в тази лудост трябва да се довери на По.