Заобикаляха дървета и катереха хълмове, следвайки избраната от По посока. Стрелите не ги застигаха вече, защото навлязоха по-навътре в гората и дърветата бавеха конете и объркваха мъжете. Двамата обаче продължиха да бягат. Стигнаха място, където дърветата растяха толкова нагъсто, че клоните улавяха снежинките и не им позволяваха да паднат на земята. Стъпките ни, помисли Катса. Доведе я тук, за да скрият следите си. Вкопчи се в тази мисъл, Защото тя й се струваше единственият разумен проблясък сред заобикалящото я безсмислие.
Най-сетне По отдръпна дланите й от ушите. Продължиха да тичат, докато стигнаха до огромно, широко дърво с кафяви иглички. Земята около него бе затрупана с клонки, нападали от ствола му.
— Там горе има хралупа — посочи По. — В дънера. Ще успееш ли да се изкачиш? Аз ще тръгна пръв, ти ще ме последваш.
— Разбира се. Ето — тя подложи длани.
Той стъпи в дланите й и отскочи, а тя го повдигна възможно по-високо. Закатери се бързо след него, използвайки за опора чворовете в дънера на дървото.
— Не стъпвай на този клон — подвикваше й той отгоре. — И на този. Дори най-лекият повей ще го прекърши.
Пълзяха нагоре един след друг. По изчезна и след миг ръцете му се протегнаха от огромна хралупа над главата й. Издърпа я в дървото, в убежището, което бе усетил от земята. Седнаха в тъмнината, задъхани, и кръстосаха крака в дървесната пещера.
— Засега тук сме в безопасност — прецени По, — стига да не тръгнат след нас с кучета.
Но защо се криеха? Сега, когато спряха да тичат, странната случка нахлу в съзнанието на Катса мълниеносно като стрелите, които ездачите изпращаха след тях. Защо се крият, а не се бият? Защо се страхуват? Онази жена също се страхуваше. Жената, която приличаше на лиенид. Ашен. Съпругата на Лек беше от Лиенид и се казваше Ашен. Да, тя трябва да е била, защото изпълненият със скръб мъж я нарече своя съпруга. Мъжът с превързаното око и лъкът беше Лек.
Но нали именно стрелата на Лек улучи Ашен? Катса не помнеше ясно; опиташе ли се да види мислено този момент, гъста мъгла и снежна пелена се спускаха пред очите й.
По сигурно си спомняше. Но той се държеше много странно. Караше я да убие Лек, а Лек скърбеше за съпругата си. После пък настояваше да си запуши ушите. Защо трябваше да ги запуши?
Онова, което не успяваше да съзре отчетливо, отново просия в съзнанието й. Напрегна се да си спомни, но не успя. Ядоса се на глупостта си, на тъпоумието си. Нищо не разбираше, защото й липсваше ум и разум.
Погледна По: облегнат на дървото, той се взираше в нищото. Видът му я разтревожи още повече, защото лицето му изглеждаше изпито, устните — съвсем тънки. Беше изтощен, сломен и вероятно прегладнял. Спомена нещо за кучета, а тя познаваше очите му достатъчно добре, за да различи угрижените сенки, които ги помрачаваха.
По. Обясни ми, моля те, какво става.
— Катса… — името й прозвуча като въздишка. Той потърка чело и се взря в лицето й. — Помниш как разговаряхме за крал Лек, нали? Какво мислехме за него, преди да го видим днес?
Вярно, бяха обсъждали нещо, но не помнеше точно какво.
— За очите му, Катса, и че крие нещо.
— Той… — идеята я осени ненадейно. — Той притежава Дарба.
— Да. Помниш ли каква е Дарбата му?
Тогава спомените й започнаха да се връщат капка по капка от някаква част на съзнанието й, до която преди не успяваше да се добере. Видя отново какво се случи. Видя го ясно: как Ашен, смъртно уплашена, бяга от съпруга си и от войската му; как Лек я пронизва със стрелата, а после надава уж съкрушен вик; как думите му замъгляват ума й и превръщат убийството, разиграло се пред очите й, в трагично произшествие, което не помни; как По й крещи да убие Лек, а тя отказва.
От срам не смееше да го погледне.
— Не си виновна — успокои я той.
— Заклех се да правя каквото ми кажеш. Обещах ти, По.
— Катса, никой не би съумял да спази това обещание. Ако знаех колко могъщ е Лек, ако имах и най-малка представа, нямаше да те доведа тук.
— Не ме доведе тук. Дойдохме заедно.
— А сега и двамата ни грози ужасна опасност. — Той застина. — Чакай… — прошепна. Явно се вслушваше в нещо, но Катса не чуваше нищо. — Претърсват гората — обясни й след минута той. — Този се отдалечи. Не мисля, че имат кучета.