— Но защо се крием от тях?
— Катса…
— Как така ни грози опасност? Защо не нападнахме тези убийци? Защо не… — Оброни глава в длани. — Толкова съм объркана. Толкова безнадеждно глупава…
— Не си глупава. Дарбата на Лек те обърква, а моята Дарба вижда повече, отколкото е редно да виждам. Объркана си, защото Лек те заблуди нарочно с думите си и защото аз още не съм ти разказал какво разбрах.
— Обясни ми тогава. Кажи ми какво разбра.
— Ашен е мъртва, това не е необходимо да ти го казвам. Мъртва е, защото се е опитала да избяга от Лек с Битърблу. Видяхме как я наказва, задето защитава детето си. — Долови горчивината в гласа му и си спомни, че Ашен не му е непозната, че днес е видял да убиват член на семейството му. — Беше права за Битърблу — продължи той. — Почти сигурен съм, защото прочетох мислите на Ашен, докато тичаше към мен.
— Какво искаше тя?
— Искаше да намеря Битърблу и да я спася. Не знам какво точно смята да й причини Лек. Но мисля, че Битърблу е в гората. Крие се като нас.
— Тогава трябва да я намерим преди тях.
— Да, но е наложително да знаеш още нещо, Катса. С теб сме в опасност. Лек ни видя, позна ни. Видя…
Той млъкна, но нямаше значение. Тя разбра какво е видял Лек: незнайно как са усетили гризящата ги заплаха и са побягнали. Беше я видял да си запушва ушите, макар че би трябвало да са в пълно неведение каква сила притежават думите му.
— Той… той няма представа каква част от истината знам — добави По. — Но е наясно, че Дарбата му не ми въздейства. Аз съм заплаха за него и иска да ме убие. А теб иска да залови жива.
Очите на Катса се стрелнаха към лицето му.
— Но те стреляха по нас.
— Чух заповедта, Катса. Стрелите бяха предназначени за мен.
— Трябваше да се бием — каза Катса. — Щяхме да победим тези войници. Хайде да го намерим сега и да го убием.
— Не, Катса. Ти не бива да се явяваш пред него.
— Ще си запуша ушите.
— Няма как да заглушиш всички звуци. Той ще говори високо. Ще крещи и ти ще го чуеш. Слухът ти е твърде добър, а и думите му са не по-малко опасни, когато са приглушени. Дори думите на войниците му са опасни. Ще се объркаш отново и ще се наложи да бягаме.
— Този път няма да му позволя да ме заблуди. По…
— Катса… — в гласа му прозвуча изтощена увереност и на нея й се прииска да не чуе какво ще й каже. — Само няколко думи му бяха достатъчни да постигне своето. Няколко думи изтриха от ума ти всичко, което видя. Той иска да се докопа до теб, Катса, до Дарбата ти. А аз не мога да те защитя.
Тя възненавидя тази истина, но По беше прав. Лек бе в състояние да направи с нея каквото пожелае. Беше способен да я превърне в чудовище, ако реши.
— Къде е сега?
— Не знам. Не е наблизо. Но вероятно е някъде в гората. Търси или нас, или Битърблу.
— Трудно ли ще е да го отбягваме?
— Не мисля. Дарбата ще ме предупреди, ако е наблизо, и ще се скрием.
В гърлото й се надигна горчилка. Ами ако Лек се опита да я настрои срещу По?
Извади камата от колана си и му я подаде. Той я погледна с мълчаливи очи. Разбра я.
— Няма да се стигне до там.
— Добре, но все пак я вземи — настоя тя.
Той присви устни, но не възрази. Взе камата и я пъхна в колана си. Тя извади ножа от ботуша си и също му го подаде. Подаде му и лъка и му помогна да преметне колчана със стрелите през рамо.
— С ръцете и краката ми не можем да направим кой знае какво — отбеляза тя, — но поне нямам оръжия. С две остриета, имаш шанс срещу мен, По.
— Няма да се стигне до там — повтори той.
Вероятно. Но по-добре да са подготвени, ако се стигне.
Погледна лицето му, очите му, които сияеха приглушено в мрачината. Уморените, любими очи. По-лесно щеше да се защити от нея, ако ръцете й са вързани. Тя се запита дали да й вържат ръцете.
— Вече премина в селенията на безумието — скастри я той.
Тя се усмихна.
— Но трябва да опитаме някой ден, когато тренираме.
Усмивка трепна в ъгълчето на устата му.
— Ще опитаме някой ден, когато всичко това остане зад гърба ни.
— А сега да намерим братовчедка ти.
Двайсет и четвърта
Не й беше лесно да ходи безпомощна из гората, а По да решава накъде да тръгнат, кога и къде да се скрият, усетил неща, които тя нито чува, нито вижда. Дарбата му беше неоценима и тя го разбираше. Но никога не се беше чувствала като толкова беззащитно дете.