— Тя се обнадежди, когато ме видя — прошепна й По, докато се прокрадваха бързо между дърветата. — Ашен. Щом ме зърна, сърцето й се изпълни с надежда за Битърблу.
Тази надежда ги водеше и сега. Силното желание на Ашен По да открие Битърблу му бе помогнало да долови смътните очертания на място, където кралицата и детето се бяха отбивали, яздейки през гората. Мястото, където Ашен предполагаше, че се крие Битърблу, се намираше на юг от планинския проход, в дълбока долчинка с поток.
— Представям си как изглежда — обясни По, — но не знам къде точно е и дали е останала там, след като е осъзнала, че я търси цяла войска.
— Поне имаме представа откъде да започнем — успокои го Катса. — Едва ли е отишла далеч.
Затичаха през гората. Снегът бе спрял и от боровите иглички капеше вода и пълнеше ручеите. Натъкваха се на кални полянки, по които личаха дирите на войниците.
— Ако беше оставила такива големи следи, досега щяха да са я заловили — заключи Катса.
— Да се надяваме, че е наследила частица от коварството на баща си.
Неведнъж войниците се оказваха опасно близо и По променяше посоката, за да ги заобиколят. Веднъж, докато се промъкваха край един войник, едва не се сблъскаха с друг.
Катериха се на едно дърво и По извади стрела, но мъжът не отлепи очи от земята.
— Принцесо Битърблу! — извика войникът. — Покажете се, принцесо. Баща ви много се тревожи за вас.
После се отдалечи, но на Катса й трябваха няколко минути, преди да слезе долу. Бе чула думите му, макар и със запушени уши. Опита се да се пребори с тях, ала те замъгляваха съзнанието й. Седеше върху дървото и трепереше, а По я държеше за брадичката и й говореше.
— Добре — рече тя най-сетне. — Умът ми се проясни.
Спуснаха се на земята и тръгнаха бързо, стремейки се да не оставят следи.
В покрайнините на гората, положението се усложни. Войниците сновяха навсякъде, движеха се на групи във всички посоки. С По изминаваха тичешком стотина крачки и после се скриваха.
Веднъж По я сграбчи за ръката и я дръпна назад. Втурнаха се по обратния път, зърнаха солидна скала, покрита с мъх, и се притаиха зад нея. Дланите на По притиснаха ушите й, а очите му се присвиха съсредоточено. Приклещена между скалата и По, тя долови колко бързо бие сърцето му и разбра, че този път не се крият от войниците. Чакаха безкрайно. Накрая По я улови за китката и й кимна да го последва. Запрокрадваха се по друга пътека, която ги отдалечаваше от монсийския крал.
Наближиха края на гората, после свърнаха на юг с надеждата и Битърблу да е направила така. Едип поток забълбука срещу тях и По спря. Клекна и сведе глава. Катса застана до него, наострила зрение и слух: изчакваше го да долови нещо от гората или от спомена за упованието на Ашен.
— Нищо не усещам — призна той. — Не знам дали това е потокът.
Катса приклекна до него.
— Щом войниците не са я намерили досега, значи не е оставила следи дори в снега и в калта. Сигурно е съобразила да гази из някой ручей, По. Всеки ручей в тази гора тече от планината към долината. Навярно е запазила достатъчно самообладание и е тръгнала на запад, за да се отдалечи от долината. Защо да не последваме течението на потока на запад? Ако не я открием, ще продължим на юг по следващия поток.
— Звучи ми безнадеждно — прошепна По, но се изправи и тръгна след нея на запад.
Не след дълго Катса съгледа кичур дълга тъмна коса, заплетен в клонака, който я шибна през корема, и извика мислено По! Вдигна кичура да му го покаже. Пъхна го в ръкава си и се зарадва, че изражението му се поразведри.
Потокът направи рязък завой и навлезе в долчинка, обрасла с трева и папрати. По спря и вдигна ръка.
— Познах мястото.
— Тя тук ли е?
Той замълча.
— Не — отвърна след малко. — Но ще продължим нагоре. Бързо. Страхувам се, че войниците са по петите ни.
След няколко минути се обърна към нея; по измореното му лице се четеше облекчение.
— Усещам я.
Излезе от потока и Катса го последва. Тръгнаха между дърветата и стигнаха до повален дънер. По огледа внимателно падналото дърво. Клекна пред единия край и надникна вътре.