— Не са го измъчвали и не е убит — успокои я По. — Дядо Тийлиф е на сигурно място.
— Нищо не му пречеше просто да ме вземе — гласът на Битърблу прозвуча като глух писък. — Има цяла армия, която му се подчинява безропотно. Но не го направи. Той… той е търпелив. Предпочете да не ни принуждава. Искаше сами да кажем „да“.
За да изпита по-дълбоко задоволство, помисли си Катса.
— Мама ни барикадира в покоите си. Известно време кралят ни остави на мира. Нареди да ни носят храна, вода и чисти завивки. Понякога обаче ни говореше през вратата. Опитваше се да убеди мама да ме пусне при него. Понякога объркваше мен. Понякога нея. Изреждаше десетки разумни доводи да изляза и ние постоянно си напомняхме истината една на друга. Беше много страшно.
По лицето й се стече сълза, но тя продължи да говори бързо, сякаш историята й напира да я изрече.
— Започна да ни изпраща животни. Мишки, котки, кучета, целите в рани, но живи. Кървяха и скимтяха. Беше ужасно. После един ден момичето, което ни носеше храната, дойде с нарязано лице. От раните й, не само по лицето, течеше кръв. Олюляваше се. Попитахме я какво се е случило, а тя отговори, че не помни. Беше ми връстничка.
Замълча за миг, задушена от сълзите. Избърса лице в рамото си.
— Тогава мама реши да избягаме. Завързахме одеяла и чаршафи и ги спуснахме през прозореца. Ужасно се страхувах. Но мама ме придума и слязох. — Тя се втренчи в пламъците. — Мама уби един страж с нож. Побягнахме към планините. Надявахме се кралят да помисли, че сме тръгнали по пътя към пристанището. На втората сутрин обаче ги видяхме. Препускаха през полето към нас. Мама си изкълчи глезена в лисича дупка. Не можеше да тича. Каза ми да побягна и да се скрия в гората.
Момичето се задъха, избърса отново лице и ръцете й се свиха в юмруци. С невероятно усилие на волята възпря сълзите. Стисна ножа, който лежеше в скута й, и проговори с горчив глас:
— Ако умеех да стрелям с лък… Или да хвърлям нож… Щях да убия баща си още когато започна всичко.
— Късно е — прекъсна я По. — Но аз ще го убия утре, преди да стори нови злини.
Битърблу го погледна.
— Защо ти? Защо не тя? Нали е по-добър боец?
— Дарбата на Лек не ми действа — обясни й той. — Влияе обаче на Катса. Днес го разбрахме, когато го срещнахме. Налага се аз да го убия, защото не може да ме обърка както обърква нейния ум.
Подаде на Битърблу един пъдпъдък, набучен на пръчка. Тя го взе и го огледа.
— Вярно, след като нарани мама, Дарбата му спря да ми въздейства толкова силно. И влияеше по-слабо върху мама, когато ме заплашваше. Но защо е безсилна пред теб? — погледна го въпросително малката.
— Не знам — вдигна рамене По. — Наранил е мнозина. Навярно десетки не се поддават на Дарбата му, но си мълчат от страх да не им отмъсти.
Битърблу присви очи.
— Теб как те нарани?
— Отвлече дядо. Уби леля ми пред очите ми. Заплашва братовчедка ми.
Битърблу явно се задоволи с това обяснение; зае се с храната и няколко минути яде лакомо. От време на време го поглеждаше и следеше как ръцете му подклаждат огъня.
— Мама също носеше много пръстени като теб — отбеляза. — Приличаш на мама, с изключение на очите. И говориш като нея. — Тя си пое дълбоко дъх и се втренчи в храната. — Тази нощ той ще лагерува в гората, а утре ще тръгне пак да ме търси. Не знам как ще го намериш.
— Теб те намерихме — напомни й По. — Забрави ли?
Тя впи очи в неговите, но веднага ги сведе към храната.
— Телохранителите му ще бъдат с него. Всички са родени с Дарба. Ще ти обясня срещу какво ще се изправиш.
Планът беше прост. По щеше да тръгне рано, преди зазоряване, с храна, кон, лъка, колчана, една кама и двата ножа. Щеше да скрие коня в гората и да открие краля. Нямаше да го доближава. Щеше да остане на една стрела разстояние, да се прицели и да стреля. След като се увери, че кралят е мъртъв, щеше да побегне възможно най-бързо, да се върне с коня в лагера им.
Прост план, но колкото повече го обсъждаха, толкова повече се тревожеше Катса, защото и двамата с По разбираха, че планът няма да се осъществи толкова лесно. Кралят имаше телохранители — петима мъже с Дарба да се сражават с мечове. Те не представляваха заплаха за По, защото винаги стояха до краля, а По не възнамеряваше да го доближава. Щеше да се сблъска обаче с външната стража на краля — десетима войници, разположени в широк кръг около Лек. Всичките притежаваха Дарба — някои за ръкопашен бой, други да стрелят с лък. Един тичаше много бързо, втори беше силен като великан, трети се катереше по дърветата и скачаше от клон на клон като катерица, четвърти се отличаваше с ненадминато зрение и слух.