— Ще го познаеш по червената брада — обясни Битърблу. — Но ако си достатъчно близо да го забележиш, той вероятно вече ще те е видял. Усетят ли те, ще вдигнат тревога.
— По — намеси се Катса, — нека дойда с теб донякъде. Прекалено много са. Сигурно ще ти потрябва помощ.
— Не — възрази По.
— Ще ги убия и ще побягна.
— Не, Катса.
— Ти няма…
— Катса — прекъсна я остро той.
Тя скръсти ръце и впи яростен поглед в огъня. Пое си дъх и преглътна.
— Добре — примири се тя. — Лягай да спиш, а аз ще остана на пост.
По кимна.
— Събуди ме след няколко часа, за да те сменя.
— Не — възрази тя. — Трябва да се наспиш. Тази нощ аз ще бдя. Не съм изморена — добави тя, когато той понечи да възрази. — Знаеш, че не съм.
По легна, сгушен под одеялото си до Битърблу. Катса се взря в мрака и започна да преповтаря мислено плана.
Ако до залез-слънце По не се върне в лагера им над дерето, Катса и Битърблу ще побягнат без него. Защото не се ли върне, значи кралят не е мъртъв. А ако кралят не е мъртъв, единствено разстоянието може да защити Битърблу от него.
Да остави По сам в тази гора, гъмжаща от войници… Нито си го представяше, нито искаше да си го помисля. Седеше в студа и в тъмнината и се взираше да долови дори най-беглото движение, вслушваше се да чуе най-тихите звуци. И отказваше да мисли за всичко, което би могло да се случи утре в гората.
Двайсет и шеста
По се събуди преди изгрев и се приготви безшумно за път. Прегърна силно Катса.
— Ще се върна — прошепна й той и тръгна.
Тя продължи да стои на пост, вперила поглед в посоката, накъдето беше поел. Усмиряваше мислите си.
На шията й висеше пръстен, завързан с канап; пръстенът, който По й даде, преди да възседне коня и да препусне по скалистия път. Пръстенът студенееше върху кожата й и тя току го докосваше, чакайки изгрева. Даде й пръстена, върху който бяха гравирани същите шарки като по ръцете му — символ на замъка и на кралското му потекло. Ако По не се върнеше днес, Катса трябваше да поведе Битърблу на юг към морето и да намери кораб, та двете да отплават към западния бряг на Лиенид, към замъка на По. Ако носи пръстена — обясни й той — никой лиенид няма да се усъмни в нея. Щели да разберат, че изпълнява неговата воля и да й помогнат. Битърблу трябваше да остане скрита в замъка му, докато Катса обмисля, планира и чака да чуе вест от По.
Най-после съмна и Битърблу се събуди. Двете с Катса заведоха коня край езерото на водопой и на паша. Събраха съчки, в случай че се наложи да прекарат още една нощ в лагера. Набраха трънки от храсталаците край водата. Катса улови и изкорми риба за вечеря. Върнаха се в лагера, преди слънцето да се е издигнало над главите им.
Катса си помисли дали да не потренира или да започне да учи Битърблу как да използва ножа. Ала не биваше да вдига шум и да привлича внимание. Нито искаше да пропусне и най-дребното движение или звук, издаващо, че приближава враг или По. Оставаше й само да седи и да чака. Цялото й тяло негодуваше.
В ранния следобед вече не я свърташе на едно място. Сновеше напред-назад, стиснала юмруци. Битърблу седеше, облегната върху огрените от слънцето скали, и я наблюдаваше.
— Не се ли измори? Откога не си спала?
— Не се нуждая от много сън — обясни Катса.
Очите на Битърблу я следяха как крачи трескаво.
— А аз съм изморена.
Катса спря и коленичи пред нея. Опипа дланите и челото й.
— Студено ли ти е? Или ти е горещо? Гладна ли си?
Битърблу поклати глава.
— Просто съм изморена.
Изморена е, разбира се. Очите й изглеждаха огромни, лицето — изпито. Всеки човек на нейно място би изнемощял.
— Поспи, за да събереш сили — предложи й Катса. — Сега си в безопасност.
Не че на детето щяха да са му нужни сили за среднощно бягство, защото По всеки момент щеше да се появи на скалистата пътека, яхнал коня си.
Слънцето пропълзя зад планинските била на запад и обля в оранжева светлина скалистото им убежище, ала По го нямаше. Умът на Катса се скова. Повтаряше си, че По ще се появи ей сега. За всеки случай събуди Битърблу. Събра багажа им и заличи следите от огъня. Разпиля събраните от сутринта съчки. Оседла коня и завърза торбите за изящно изработеното монсийско седло.