— Поспи, докато се изпече рибата — каза й той, докато тя увиваше чисти парчета плат около ръката и гърдите му, за да попиват кръвта. — Поспи, Катса. Ще те събудя, ако се наложи.
— Ти трябва да спиш — възрази тя.
Той я улови за ръката.
— Катса, поспи четвърт час. Наблизо няма никого. Това е единствената ти възможност да подремнеш тази нощ.
Тя клекна пред него и го погледна. Без риза и без цвят, примижал от болка. С подуто и насинено лице. Той пусна ръката й и въздъхна.
— Вие ми се свят — призна. — Сигурно приличам на смъртник, Катса, но няма да ми изтече кръвта и няма да умра нито от кръвоизлив, нито от световъртеж. Поспи няколко минути.
Битърблу дойде при тях.
— Прав е — подкрепи го. — Трябва да поспиш. Аз ще се грижа за него.
Взе мантията и му помогна да я облече, докосвайки рамото му много внимателно и леко. Няколко минути, помисли си Катса, ще се справят и без мен. За всички щеше да е по-добре, ако подремне.
Легна до огъня и си нареди да заспи за четвърт час. Когато се събуди, По и Битърблу почти не бяха помръднали. Чувстваше се ободрена.
Ядоха мълчаливо и бързо. По, облегнат на стената на пещерата, седеше със затворени очи. Оправда се, че няма апетит, но Катса не прояви нито капчица съчувствие. Настани се пред него и започна да го храни с парченца риба, докато не остана доволна, че е изял достатъчно.
Катса тъпчеше жаравата с ботуши, а Битърблу увиваше остатъците от рибата. Неочаквано той проговори.
— Добре, че не дойде с мен, Катса. Днес Лек тръбеше на всеослушание колко обича отвлечената си дъщеря и колко ще тъгува, докато не я открие.
Катса седна до него. Битърблу застана по-близо, за да чува шепота му.
— Лесно се вмъкнах през обръча на външните стражи — продължи По. — В ранния следобед се прокраднах достатъчно близо. Виждах го, но телохранителите го заобикаляха толкова плътно, че нямаше как да го пронижа. Дебнах цяла вечност. Не ме чуха, ала нито веднъж не се отдалечиха от краля.
— Очаквал те е — прецени Катса. — Заложили са ти капан.
Той кимна и лицето му се сгърчи от болка.
— После ще ни разкажеш, По — рече му Катса. — Сега си почивай.
— Историята е кратка. Най-сетне реших, че единствената ми възможност е да поваля някой от телохранителите му. Пронизах го със стрела. Но щом мъжът падна, кралят, разбира се, скочи и се скри зад друг. Пуснах втора стрела и тя облиза врата на Лек, но съвсем леко. Това беше работа за теб, Катса. Щеше да го улучиш точно. Аз не успях.
Аз нямаше да го открия. И дори да го бях открила, нямаше да го убия. Знаеш го. Тази работа не е за никого от нас.
— След това телохранителите му се спуснаха след мен — продължи По. — После се втурнаха външните стражи и всички войници, чули сигнала за тревога. Настъпи… настъпи кървава баня. Убих сигурно дузина. Едва се измъкнах и препуснах на север, за да ги заблудя. — Той затвори очи, помълча и след малко ги отвори отново. Погледна Катса с присвити очи. — Лек има стрелец, който е точен почти колкото теб, Катса. Видя какво направи с коня.
И с теб е щял да направи същото, помисли тя, ако не ти помагаше новооткритата способност да усетиш накъде летят стрелите.
Той се усмихна едва забележимо. После погледна Битърблу.
— Вече ми се доверяваш.
— Опита се да убиеш краля — отвърна простичко Битърблу.
— Добре — намеси се Катса. — Стига толкова приказки.
Върна се до огъня и го угаси. Качиха По на седлото и Катса пак ги завърза. И мислено, отново и отново, предупреждаваше По, умоляваше го, да спре да споделя на глас всичко, което Дарбата му разкрива.
С настъпването на утрото тръгнаха по-бързо, но По страдаше. Не се оплака нито веднъж колко го друса коня. Ала дишаше тежко и очите му блуждаеха диво, а Катса разпознаваше болката не по-зле от страха. Виждаше я изписана по лицето му и в напрегнатите мускули на ръцете и на врата му, когато му превързваше раната.
— Кое те боли повече? — попита го в ранното утро тя. — Рамото или главата?