— Главата.
Ако те боли главата, не бива да яздиш животно, чиито стъпки отекват като удари на секира в черепа ти. Ала да ходи не беше възможно. Не можеше да се задържи на краката си. Виеше му се свят и му се гадеше. Поне раненото му рамо кървеше по-слабо. И говоренето не го объркваше. Най-сетне явно си спомни, че трябва да крие Дарбата си от Битърблу.
— Не се движим достатъчно бързо — отбеляза няколко пъти той.
Катса също се задушаваше от бавния им ход. Но докато главоболието му не преминеше, не възнамеряваше да пришпорва коня по скалистите хълмове.
Битърблу й помагаше повече, отколкото се беше надявала. Очевидно смяташе По за своя отговорност. Когато спираха, го отвеждаше да седне на някоя скала. Поднасяше му храна и вода. Щом Катса се отдалечеше за няколко минути да улови заек, Битърблу се залавяше да почиства рамото на По и да го превързва наново. Катса свикна да вижда как По се олюлява, подпрян върху рамото на дребничката си братовчедка.
Слънцето започна да се спуска към хоризонта. Катса вече усещаше умората от последните няколко дни и безсънни нощи. По и Битърблу спяха върху коня. Ако По си отдъхне сега, вероятно ще събере сили да остане на пост по-късно, за да си отспи и тя. Конят също се нуждаеше от почивка. Нямаше как да спрат за цяла нощ, след като се движеха толкова бавно. Няколко часа отмора обаче бяха възможни.
По се събуди под бледото лунно сияние и я повика при него. Помогна й да намери полянка, заобиколена от високи скали, които щяха да скрият светлината от огъня.
— Не се движим достатъчно бързо — повтори пак той и тя сви рамене, защото нищо не можеше да се направи.
Събуди Битърблу, развърза я и я свали от седлото. По се смъкна внимателно от коня.
— Катса, ела тук, моя Катса.
Протегна ръце към нея и я прегърна. Раненото му рамо беше неподатливо и вдървено, но непокътнатата му ръка беше силна и топла. Притисна я крепко и тя сгуши лице в гърдите му; дълбока въздишка се надигна у нея. Беше толкова изморена, а той беше толкова болен. Не се движеха достатъчно бързо. Но поне се прегръщаха и лицето й усещаше топлината му.
— Трябва да направим нещо, което няма да ти хареса.
— Какво? — прошепна тя във врата му.
— Трябва… — Той си пое дъх и замълча. — Трябва да ме оставите.
— Какво?
Тя се отдръпна от него. По залитна, но се опря върху коня. Тя го изгледа гневно и се втурна след Битърблу, която събираше съчки за огъня. Да се оправя сам! Да му мисли как ще стигне до лагерния огън, щом говори такива небивалици.
Той не помръдна. Остана до коня, вкопчен в гърба му, и чакаше някой да му помогне. Очите й се напълниха със сълзи, като го видя толкова безпомощен. Върна се при него. Прости ми, По. Той се облегна на рамото й и тя го поведе към мястото, където щяха да запалят огъня. Помогна му да седне и клекна до него. Погали го по лицето. Челото му гореше. Вслуша се в диханието му и долови колко болезнено се надигат гърдите му.
— Катса — прошепна той, — погледни ме. Не мога дори да ходя. Най-важна сега е бързината, а аз ви преча, бавя ви.
— Не е вярно. Дарбата ти ни трябва.
— Търсят ви — предупреди я той — и ще продължат да ви търсят, докато сте в Монсий. Вероятно ще открият следите ви и тогава кралят ще ви погне. Не съм ти необходим да ти го повтарям непрекъснато.
— Трябваш ми, за да разсейваш заблудите на краля.
— Не мога да разсея заблудите му. Начинът да се опазиш, е да бягаш от онези, които те объркват. Бягството е единствената надежда за детето.
Битърблу дойде при тях с наръч клони.
— Благодаря, принцесо — каза й Катса. — Донеси заека, който улових. Аз ще запаля огъня.
Зарече се да мисли за огъня и да не обръща никакво внимание на По.
— Ако ме оставите — продължи той, — ще яздите бързо. По-бързо от войниците.
Катса сякаш не го чу. Натрупа съчките и се съсредоточи върху пламъка, растящ между дланите й.
— Ако не побързаме, той ще ни настигне, Катса. И ти няма да успееш да ни защитиш от него.
Добави няколко клечки в огъня и раздуха нежно пламъците. Натрупа още съчки.
— Трябва да ме оставиш — упорстваше По. — Иначе рискуваме живота на Битърблу.
Тя скочи на крака, стиснала ядно юмруци и загърбила преструвките, че е спокойна.
— Рискувам твоя, ако те оставя. Няма да те оставя в тази планина, да си търсиш храна и подслон и да се защитаваш, когато Лек дойде, защото… защото ти дори не можеш да ходиш, По. Какво ще направиш? Ще избягаш пълзешком от войниците му? Скоро ще се съвземеш. Вече няма да се чувстваш замаян и ще тръгнем по-бързо.