Той я изгледа примижал и въздъхна. Втренчи се в дланите си. Завъртя пръстените си.
— Мисля, че няма да се съвзема скоро — нещо странно в гласа му я сепна.
— Как така?
— Няма значение, Катса. Дори да се събудя утре напълно оздравял, пак трябва да ме оставиш. Имаме само един кон. Ако с Битърблу не яздите бързо, ще ви настигнат.
— Няма да те оставя.
— Катса… Не става дума за теб или за мен. Длъжни сме да спасим Битърблу.
Внезапно коленете й се подгънаха и тя седна, омаломощена. Наистина трябваше да спасят Битърблу. Дойдоха дотук заради нея. Катса бе единствената й надежда. Придаде си равнодушно изражение, защото детето не биваше да разбере каква болка изпитва, задето се налага да рискува живота на По в името на нейната безопасност.
После ненадейно почувства, че ще заплаче. Затаи дъх и каза, без да поглежда към По:
— Мисля да поспя няколко часа.
— Да. Поспи, любов моя.
Прииска й се гласът му да не е толкова гальовен и нежен. Зави се с одеялото и легна до огъня с гръб към По. Заповяда си да заспи. Една сълза се стече по носа й и влезе в ухото й, но тя повтори заповедта.
Заспа.
Когато се събуди, Битърблу спеше на земята до нея. По седеше върху камък пред пращящия огън и се взираше в дланите си. Катса отиде до него. Месото беше изпечено и тя се нахрани благодарно, защото докато ядеше, не се налагаше да говори; заговореше ли, щеше да се разплаче.
— Ще намерим още един кон — рече тя накрая.
Втренчи се в огъня и се опита да не поглежда светлините, които танцуваха по лицето му.
— Тук, в подножието на планината?
Добре де, нямаше да намерят кон.
— Дори да намерим, няма да мога да яздя достатъчно бързо. Главата няма да ми мине, ако се лашкам върху седлото. За мен ще е по-добре, ако ме оставите, Катса. Ще оздравея по-бързо.
— А как ще се защитаваш? Как ще се храниш?
— Ще се скрия. Утре сутринта ще открием подходящо място. Хайде, Катса, знаеш, че се крия по-добре от всички, които познаваш и за които си чувала. — Тя долови усмивка в гласа му. — Хайде, любов моя… Ела тук.
Не успя да възпре сълзите. Защото щяха да оставят По сам, макар че дори не можеше да ходи без чужда помощ. Коленичи пред него и той я прегърна със здравата си ръка. Тя плака като дете върху рамото му. Обзе я срам: та това беше просто раздяла, а Битърблу не плака за загиналата си майка.
— Не се срамувай — прошепна й По. — Тъгата ти ми е скъпа. Не се страхувай. Няма да умра, Катса. Няма да умра, пак ще се срещнем.
Битърблу се събуди. Катса събираше багажа им. Момичето се взря изпитателно в лицето й. После погледна По, втренчен в огъня.
— Значи ще те оставим — рече му тя.
Той вдигна очи към детето и кимна.
— Тук?
— Не, братовчедке. Когато се развидели, ще потърсим скривалище.
Битърблу ритна земята. Скръсти ръце и изгледа По.
— Какво ще правиш в скривалището?
— Ще се крия и ще възстановя силите си.
— А когато ги възстановиш?
— Ще дойда при вас в Лиенид. Ще дойда при вас, където и да сте, и ще обмислим как да убием Лек.
Момичето го изгледа замислено. Кимна.
— Ще те чакаме, братовчеде.
Катса зърна усмивката по устните на По. После Битърблу дойде при нея да й помогне да съберат лекарствата.
Зъбите й тракаха, когато клекна до нея. Нямаше мантия, а одеялото, с което се намяташе, когато пътуваха, беше съвсем протрито. Тя натовари вързопите върху коня, занесе вода на По и продължи да трепери.
Катса се укори, че не е запазила кожите на убитите зайци.
Зарече се да осигури на Битърблу топла дреха. Сега детето бе поверено на нейните грижи и трябваше да мисли за всичко, за да оправдае саможертвата на По.
Двайсет и осма глава
В розовеещия светлик на зората откриха малка колиба, която не предлагаше почти нищо, освен заслон — изоставено убежище, приютявало навярно някой монсийски отшелник. Намираше се на полянка, заобиколена от високи скали, по-скоро камениста, отколкото тревиста, с едно-две дървета и буренясали лехи, служили навремето като градина. Кепенците бяха счупени, а камината — студена. Пелена от прахоляк покриваше дъсчения под, масата, леглото и разклатения трикрак шкаф със зейнала накриво врата.