— Не. Тръгвайте!
— Искам…
— Катса, мислиш ли, че искам да тръгнеш? Щом ти казвам, че трябва, значи трябва!
Тя го погледна в очите и веднага извърна глава.
— Ще си поделим вещите.
— С Битърблу вече го направихме.
— Ще ти превържа рамото за последно.
— Детето вече ме превърза.
— Мехът ти за вода…
— Пълен е.
Битърблу дойде при тях.
— В колибата има купища дърва — обяви гордо тя.
— Време е да тръгвате — повтори По, приведе се напред и се изправи бавно.
Катса преглътна възраженията и му предложи рамото си за опора. Битърблу развърза коня и тръгнаха към колибата.
Ходиш по-стабилно, помисли Катса. Ела с нас.
— Братовчедке, не й позволявай да изтощи коня. Напомняй й да спи и да се храни от време на време. Ще се опита да ти дава всичката храна — предупреди я По.
— Както правиш ти — отбеляза Битърблу и По се усмихна.
— Аз ти давах повечето храна — поправи я той. — Катса ще ти дава всичката.
Спряха пред входа на колибата. По се облегна на рамката на вратата. Ела с нас, помисли Катса, когато застана пред него.
— Ще ви преследват — напомни им По. — Постарайте се да не ви доближат толкова, че да ги чувате. Предрешете се някак. Мръсни сте и дрипави, но дори глупак би ви познал. Не знам как да скриеш очите си, Катса, но все ще измислиш нещо.
Ела с нас.
— Битърблу, помагай на Катса, ако чуе нещо и се обърка. Помагайте си. Не се доверявайте на никого в Монсий. Не се доверявайте на никого, досегнат от Дарбата на Лек. Няма начин да го победиш, Катса. Единственото ви спасение е бягството. Разбирате ли?
Ела с нас.
— Разбирам — отвърна тя и една сълза се стече по бузата й.
Той протегна ръка и я избърса с върха на пръста си. Взря се в лицето й и се обърна към Битърблу. Коленичи и я улови за ръцете.
— Сбогом, братовчедке.
— Сбогом — отговори сериозно детето.
По се изправи предпазливо и пак се облегна на вратата. Затвори очи и въздъхна. Отвори ги и погледна Катса. Устните му се извиха в едва забележима усмивка.
— От самото начало ме предупреди, че ще ме напуснеш, Катса.
— Как смееш да се шегуваш? — Тя преглътна сълзите. — Знаеш, че не ставаше дума за това.
— О, Катса. Моя дива котка.
Докосна я по лицето. Усмихна й се. Преряза я болка и тя разбра, че не може да го остави сам. Прегърна я, целуна я и прошепна нещо. Тя го прегърна с цялата си сила — рамото сигурно го заболя, но не се оплака.
Катса не погледна назад, когато препуснаха. Само стисна здраво Битърблу и извика името му; то отекна болезнено в нея и дълго време тя не усещаше нищо друго.
Двайсет и девета глава
Препускаха в подножието на монсийската планина и пришпорваха клетия кон на юг. Понякога се натъкваха на равна земя, ала по-често криволичеха бавно край скали, дерета и водопади — места, където копитата на коня не намираха никаква опора. Катса слизаше от седлото и го повеждаше обратно към по-ниските склонове. Там кожата на Катса току настръхваше и всеки звук спираше дишането й. Поемаше си дъх едва когато се изкачваха отново. Защото в ниското започваше гората, а Катса знаеше, че гората гъмжи от войници на Лек.
Армията несъмнено претърсваше педя по педя гората, пътя към пристанището и земята между тях. Сигурно бяха завардили и планинския проход на границата с Естил и Съндър. Наблюдаваха и корабите, отплаващи от Монпорт, и претърсваха трюмовете им, да не би да укриват похитената дъщеря на краля.
Не. Денят започна да преваля и Катса разбра, че се залъгва. Освен всички кораби — съмнителни или не — претърсваха и сградите в пристанищния град, и целия бряг на изток от Монпорт и на запад към планините, и всеки кораб, доближил монсийската суша. Сигурно разглобяваха дъска по дъска лиенидски те кораби. След ден-два цели орди войници на Лек щяха да плъзнат из планинските подножия. Защото само два пътя отвеждаха отвъд пределите на Монсий — морето и планинският проход до границата с Естил и Съндър. Не откриеха ли бегълците в гората, по пътя за пристанището, в Монпорт или на някой кораб, Лек щеше да разбере, че са в планините, приклещени в капан между морето и гората от едната страна и върховете по границата между Монсий и Съндър, от другата.