— Ако така се чувстват ранените, не разбирам защо По обича да се бие с мен.
— А аз не разбирам и двама ви — отбеляза момичето.
Катса стана и изпъна тетивата. Взе една от издяланите по-рано стрели и я изстреля пробно през пелената от сняг към дървото срещу отвора на пещерата им. Стрелата улучи ствола на дървото и се заби надълбоко.
— Не е зле — констатира Катса. — Ще ни служи.
Излезе в снега и издърпа стрелата от дървото. Върна се, седна и се залови да дяла още стрели.
— Бих заменила лъвската пържола за морков. Или за картоф. Представяш ли си какво пиршество ще е да похапнем в странноприемница, когато стигнем в Съндър, принцесо?
Битърблу я изгледа безмълвно, дъвчейки месото. Не отговори. Вятърът свистеше и снежният килим пред пещерата ставаше все по-дебел. Катса пусна още една стрела към дървото и излезе в бурята да я прибере. Върна се и заизтупва обувките си от снега по стената на пещерата, но забеляза, че Битърблу я наблюдава втренчено.
— Какво има, дете?
Битърблу поклати глава. Сдъвка и преглътна. Извади парче месо от огъня и й го подаде.
— Не ти личи много, че си ранена.
Катса сви рамене. Захапа месото и сбърчи нос.
— Аз си мечтая за хляб — призна Битърблу.
Катса се засмя. Двете седнаха една до друга — детето и убийцата на лъвове — заслушани във вятъра, който довяваше снега пред прага на планинската им пещера.
Трийсета глава
Момичето беше изтощено. Беше й по-топло в лъвския кожух, но се чувстваше изтощена: от безкрайното катерене и камъните, които се плъзгаха под краката й, връщайки я назад, вместо да върви напред, от невъзможните за изкачване стръмни скали; от безнадеждната истина, че след върха на ската ще се възправи следващ, още по-стръмен, или каменна река ще я повлече надолу, от снега, който се просмукваше в обувките й, и от вятъра, който се вмъкваше под дрехите й, от появяващите се изневиделица вълци и лисици, които съскаха, ръмжаха, и се спускаха към тях. Катса действаше бързо с лъка. Създанията винаги измираха, преди да ги доближат, понякога преди Битърблу да ги зърне. Катса обаче виждаше колко бавно си поема дъх момичето след всяко нападение на виещите зверове, и разбираше, че изнемогва не само от физическата умора, но и от страх.
Струваше й се непоносимо да забавят още повече ход. Но го направи, защото се налагаше. „Безсмислено ще е спасителният ни набег да го убие“, беше й казал Ол в нощта, когато освободиха дядо Тийлиф. Ако Битърблу рухне в тези планини, виновна щеше да е Катса.
Вече валеше почти непрестанно и затова вървяха в снега. Катса уви лицето на Битърблу и ръцете й в кожи. Виждаха се само очите й. От картата знаеше, че край Прохода на Грела няма дървета. Преди да стигнат високата, ветровита пътека между върховете, дърветата щяха да изчезнат. Затова започна да майстори снегоходки — за да не й потрябват на място, където няма от какво да ги изработи. Реши да направи само един чифт. Не знаеше колко стръмен е проходът, но вече познаваше вятъра и студа. Не биваше да се движат бавно, за да не измръзнат. Навярно щеше да се наложи да носи детето.
Нощем Битърблу потъваше веднага в мъртвешки сън и понякога проплакваше, сякаш сънува кошмари. Катса я наблюдаваше и поддържаше огъня. Сглобяваше дървени дъски и се опитваше да не мисли за По. Опитваше се, но не успяваше.
Раните й заздравяваха бързо. Най-плитките вече не личаха, а дори дълбоките бяха спрели да кървят за няколко часа. Създаваха й само дребно неудобство, въпреки че торбите и снегоходките простъргваха драскотините по гърба й. Рамото и гърдите й негодуваха всеки път, щом ръката й се стрелнеше към колчана, който изработи с част от кожата на седлото. Щяха да й останат белези по рамото, по гърдите и вероятно по бедрата. Но това щяха да са единствените следи от котката по тялото й.
Реши да направи и нещо като носилка, след като измайстори снегоходките. За да носи по-лесно детето. Някаква плетеница от върви и ремъци от конската сбруя, та ако се наложи да носи Битърблу, ръцете й да се свободни да използва лъка. И навярно кожух за себе си, след като вече е осигурила топлина на Битърблу. Палто от следващия вълк или планински лъв, който се изпречи на пътя й.
Всяка нощ, когато разпалеше силно огъня и свършеше работата си, а мислите за По я обсаждаха толкова упорито, че не съумяваше да им избяга, тя се сгушваше до Битърблу и заспиваше за няколко часа.