Една нощ откри, че и тя трепери нощем. Налагаше се да увива главата и врата си с кожи и да тропа с крака, за да раздвижи кръвта в тях. Сигурно наближаваме Прохода на Грела, помисли си Катса. В Прохода на Грела щеше да е още по-студено, а според Катса светът бе стигнал почти до предела на студа.
Страхуваше се за пръстите на детето и за кожата на лицето му. Спираше често, за да разтрива дланите и стъпалата на Битърблу. Тя не говореше и се изкачваше като зашеметена; разсъдъкът й обаче беше непокътнат. Кимаше и клатеше глава в отговор на въпросите на Катса. Улавяше се за нея, когато я повдигаше или я носеше. Плачеше от облекчение, когато нощният им огън я стопляше. Плачеше от болка, когато Катса я будеше в мразовитите утрини.
Сигурно наближаваха Прохода на Грела. Надяваше се, защото не знаеше колко още ще понесе детето.
Една сутрин се изви ледена виелица, докато се изкачваха между дървета и шубраци. Почти до пладне бяха слепи, привели глави срещу вятъра, присвили тела под напора на снега и студа. Катса подпираше детето както винаги по време на буря, а силното й чувство за посока я водеше нагоре и на запад. След известно време забеляза, че пътеката не е толкова стръмна и вече не се препъва в дървесни корени и планински храсти. Краката й тежаха, сякаш снегът е станал по-дълбок и трябва да си проправя пъртина.
Бурята стихна ненадейно, както беше започнала. Планината се бе променила. Намираха се в подножието на дълго, равно, заснежено възвишение без растителност. Вятърът подхващаше ледени кристали от белия килим и ги завърташе във въздуха. Напред, отляво и отдясно, се възправяха две черни канари. Възвишението се издигаше и минаваше между тях.
Белотата ги заслепяваше, небето беше толкова близо и толкова яркосиньо, че Битърблу заслони очи с длан. Проходът на Грела. Никакви животни нямаше да ги нападат, никакви скали нямаше да им препречват пътя, никакви храсталаци нямаше да ги препъват. Пред тях се виждаше само полегат склон, покрит с чист сняг. Прекосяха ли го, щяха да превалят планинското било и да се спуснат в Съндър.
Изглеждаше почти примамливо.
В съзнанието на Катса първо зажужа, а после забуча предупреждение. Взря се в снежните кълбета, които вятърът завихряше по повърхността на прохода. Разстоянието сигурно бе по-голямо, отколкото й се струваше. Нямаше и никакъв заслон от вятъра. Пътят едва ли беше толкова равен, колкото изглеждаше от тук, осветен от яркото слънце. Извиеше ли се виелица, или по-точно — когато се извиеше виелица — стихията щеше да влезе в унисон с тези планински върхове, където нищо живо не вирее и оцеляват само камъните и ледът.
Катса изтупа снега, полепнал по кожуха на Битърблу. Отчупи ледените висулки от качулката на детето. Свали снегоходките от гърба си, стъпи върху тях и завърза здраво ремъците за обувките и глезените си. Размота носилката, която беше изработила, и помогна на детето да я нахлузи — бавно и усилно. Битърблу не се възпротиви, нито поиска обяснение. Движеше се мудно. Катса се наведе, улови я за брадичката и я погледна в очите.
— Битърблу, Битърблу, не заспивай. Аз ще те нося, но само защото трябва да се движим бързо. Усетя ли, че заспиваш, ще те пусна, и ще те накарам да ходиш. Разбираш ли? Ще те накарам да ходиш, принцесо, колкото и да ти е тежко.
— Изморена съм — прошепна детето и Катса я улови за раменете и я разтърси.
— Няма значение дали си изморена. Ще правиш каквото ти казвам. Ще впрегнеш всичките си сили да останеш будна. Разбираш ли?
— Не искам да умра — отрони Битърблу и една сълза се стече от окото й и замръзна върху клепача й.
Катса коленичи и прегърна вледененото вързопче, в което се бе превърнало момичето.
— Няма да умреш. Няма да позволя да умреш — обеща й тя.
Ала единствено волята й не бе достатъчна да опази детето живо и Катса бръкна под мантията си и извади меха с водата.
— Пий! Изпий водата!
— Студена е — промълви Битърблу.
— Ще ти даде сили. Бързо! Да не замръзне!
Детето изпи водата и Катса взе мигновено решение. Захвърли лъка на земята. Смъкна торбите и колчана и ги хвърли до лъка. Свали вълчите кожи, които увиваха раменете й, кожите, които си бе позволила да запази за себе си едва след като бе покрила детето с няколко пласта кожи от главата до петите. Вятърът откри пролуките в окървавената й мантия и студът я преряза през корема; прониза незарасналите рани по гърдите и рамото й, но тя си каза, че скоро ще тича и движението ще я стопли. Кожите, покриващи главата и врата й, бяха достатъчни. Уви големите вълчи кожи около детето като одеяло.