И отново сън.
Отново съм сам в каютата си.
Човешките светове бяха остнали зад гърба ми. Пагубното падение на расата и цивилизацията ни също. Сега пътувах напред, към бъдещето с единствената цел да настигна гарвана, да открия гнездото му и да разгадая мистерията около него.
Пътувах прекалено дълго. Някъде там в безкрая на вселената, там където планетите се губеха в нищото и звездите чезнеха в далечината. Пътя ми бе само един.
Гарванът се появяваше от време на време, приближаваше космическия ми кораб, а после изчезваше както и преди. Наблюдаваше ме всеки миг, сякаш за да се увери, че продължавам след него, не се отклонявам от курса.
Имаше нещо повече от птица в него. Беше нещо повече от свръхестествено явление. Може би нещо средно между двете. Не бих могъл да определя с точност, а кой би могъл да го стори. Но това не бе от значение, не и в този миг. Бях изгубил всичко и сега ми оставаше единтвено пътя напред.
Планета.
Мисълта сама изникна в съзнанието ми. Толкова отдавна не бях виждал планета. От онзи миг, когато напуснах и последния човешки свят с изгубената надежда да открия други оцелели, но това не бе оптическа измама. Кръглото кълбо се доближаваше с всеки изминал миг и растеше неимоверно бързо.
Синя планета.
Вода.
Бе първата ми асоциация. Както на Земята. Но имаше и суша. Това не беше само водна планета. А имаше ли и хора?
Гарванът се насочи към нея.
Погледът ми улови как птицата бавно се смали и изчезна в атмосферата на планетата.
Атмосфера.
Датчиците на компютърът регистрираха моментално класа и типа на света пред тях. Системата не можеше да греши. Тя беше една от гордостите на човечеството, ако въобще една мъртва цивилицация можеше да се гордее с нещо, след като бе създала такива смъртоностни оръжия и се беше самоунищожила с тях.
Мислите ми отново ме върнаха в онзи миг преди толкова много години на родната ми планета. Сред онези развалини от собствения ми град. Труповете на съгражданите ми, човешките трупове, бяха толкова много и толкова …
Убийства.
Човешката цивилизация почиваше на убийството като начин на придобиване на богатствата. Парите раждаха властта, а който притежаваше властта, командваше цялото общество. Това бяха аксиомите и девизите на онази вече загинала раса, на онова изродило се общество, което в заслепението от алчността и егоизма си бе позволило да се самоунищожи.
А тук имаше ли хора? Можеше ли тук да са последните оцелели? Можеше ли гарванът да бе довел до тази планета останалите живи, както беше сторил с мен?
Имаше само един начин да разбера.
Трябваше да кацна.
Приземих се в единствения град на планетата. Изглеждаше изоставен и пуст. Датчиците не откриха какъвто и да е признак на живот, дори и по-нисш.
Дали и тук бяха преживяли този катаклизъм на самоунищожението? Бяха ли започнали една братоубийствена война? Къде бяха изчезнали жителите на града?
Нямаше отговор.
Опитах се да не мисля повече за това, да не насочвам мислите си отново към болезненото минало. То бе зад гърба ми. Сега останаваше единствено пътя напред.
Борбата.
Трябваше да се боря. За себе си и да търся. Да открия какво е станало с жителите на града. И после да продължа нататък, ако въобще имаше нататък, защото колкото и абсурдно да звучеше това наистина можеше да е краят на безкрая, последнаната точка от вселената. Гарванът беше кацнал на тази планета. Значи и аз трябваше да го последвам. Нужно бе да открия защо бе дошъл именно тук.
Кислород.
Системата показваше, че отвън има кислород. Но до колко бе така? И до колко бе като този на Земята?
Сто процента идентичност.
Не знаех дали да вярвам или да се удивлявам. Всичко ми изглеждаше толкова еднакво. Сякаш бяха попаднал в средновековието. Типичен земен стил от онези години. Никога не бих могъл да го сбъркам. Единствено липсваха хората.
Рицари.
Изглежда тук трябваше да има поне рицари. Можеше ли да са избягали? Или да ме чакат скрили се в засада, изплашили се от появата на кораба ми?
Не.
Всичко това изглеждаше прекалено нелепо. Не можеше да съществува толкова далечна планета двойник на Земята. Не можеше да има втора Земя.
Но защо пък не?
Тук всичко изглеждаше толкова абсурдно и невероятно. Сякаш бях попаднал в собствените си фантазии, в онези детски рицарски романи, които толкова обичах да чете. Крал Артур и кръглата маса. Камелот. Смешният воин за добро дон Кихот и Санчо Панса. Всичко изглеждаше толкова реално, за да е истина и същевременно толкова истинско, за да не е измама.