Реших да се върна в Мексико, за да потърся съвет от Ла Горда. Споделих с нея каква е диагнозата на лекаря, а тя спокойно ме увери, че не става дума за болест, а че най-накрая съм загубил щитовете си и че това, което изпитвам, е „загубата на моята човешка форма“ и аз навлизам в ново състояние на отделяне от човешките дела.
— Не се противи — каза ми тя. — Естествената ни реакция е да се преборим с това състояние. Постъпвайки така, ние го разпръсваме. Откажи се от страховете си и тръгни стъпка по стъпка след загубата на човешката си форма.
И тя добави, че в нейния случай разпадането на човешката й форма е започнало от утробата й с остра болка и необичаен натиск, който се придвижил бавно в две посоки — към краката, и нагоре, към гърлото. Каза ми също, че резултатът се усещал незабавно.
Поисках да запиша всеки нюанс от навлизането ми в това ново състояние. Подготвих са да правя пълен отчет за всичко, което ставаше с мен, но за мое огромно съжаление не се случи нищо повече. След няколко дни безплодно очакване аз се отказах, след като Ла Горда ми беше вече обяснила за какво става дума, и реших, че лекарят е поставил правилна диагноза за състоянието ми. За мен беше съвършено разбираемо. Носех отговорност, която пораждаше непоносимо напрежение. Бях приел да стана водач, както настояваха чираците, но нямах представа как да се държа.
Напрежението в живота ми имаше и по-сериозни прояви. Обичайното ниво на енергията ми рязко спадаше. Дон Хуан би казал, че губя личната си сила и че евентуално мога да загубя и живота си. Дон Хуан ме беше подготвил да живея изцяло благодарение на личната си сила, под което разбирах, че се отнася за състоянието на съществуване. Това е съотношение, което не може да се наруши, без да настъпи смъртта на субекта: Тъй като не виждах никакъв начин да променя тази ситуация, реших, че животът ми идва към своя край. Усещането, че съм обречен, като че ли вбеси всичките чираци. Реших да се махна от тях за няколко дни, за да разсея мрачното си настроение и тяхната напрегнатост.
Когато се върнах, заварих ги да стоят пред входа на къщата на сестрите, сякаш ме очакваха. Нестор изтича до колата ми и още преди да изключа двигателя изломоти, че Паблито е избягал. Отишъл да умре в град Тула, мястото на неговите прадеди. Бях потресен. Чувствах се виновен. Ла Горда не сподели безпокойството ми. Тя сияеше, излъчваше доволство.
— По-добре оня мърльо да умре — каза тя. — Сега вече всички ще живеем в хармония, както трябва. Нагуалът ни казваше, че ти ще промениш живота ни. Е, ти го промени. Паблито вече няма да ни досажда. Ти ни отърва от него. Виж колко сме щастливи. Без него ни е по-добре.
Лекомислието й ме вбеси. Заявих колкото е възможно по-категорично, че дон Хуан е дал на всички нас, по най-изобретателен начин, образеца на воинския живот. Подчертах, че безупречността на един воин изисква да не оставям Паблито да умре просто така.
— И какво смяташ да направиш? — попита Ла Горда.
— Ще наредя на някой от вас да живее с него — казах, — докато всички вие, включително и Паблито, успеете да се изнесете от тук.
Те ми се изсмяха, дори Нестор и Бениньо, които смятах за най-близки до Паблито. Ла Горда се смя повече от останалите, очевидно за да ме предизвика.
Обърнах се към Нестор и Бениньо за морална подкрепа. Те извърнаха погледи.
Помолих Ла Горда да ме разбере. Няколко пъти я помолих. Използвах всичките аргументи, за които се сещах. Тя ме изгледа с пълно презрение.
— Да тръгваме — каза тя на останалите.
Отправи ми най-безизразната си усмивка. Сви рамене и лекомислено нацупи устни.
— Можеш и ти да дойдеш с нас — каза ми тя, — стига да не задаваш въпроси и да не говориш за оня мърльо.
— Ти си безформен воин, Горда — казах аз. — Сама ми го призна. Защо тогава осъждаш Паблито?.
Ла Горда не отговори. Но усети удара. Намръщи се и избегна погледа ми.
— Ла Горда е с нас! — изкрещя с тъничък глас Жозефина.
Сестричките се скупчиха около Ла Горда и я задърпаха навътре в къщата. Последвах ги. Нестор и Бениньо също влязоха.
— Какво смяташ да правиш — да вземеш някой от нас насила ли? — попита ме Ла Горда.
Казах на всички, че считам за свой дълг да помогна на Паблито и че бих направил същото за всеки от тях.
— Наистина ли мислиш, че ще успееш? — попита ме Ла Горда и от очите й се разхвърчаха гневни искри.
Прииска ми се да ревна от ярост, както бях направил веднъж в тяхно присъствие, но този път обстоятелствата бяха различни. Не можех да го направя.
— Ще взема Жозефина със себе си — казах. — Аз съм Нагуалът.
Ла Горда насъбра сестричките и ги прикри с тялото си. Понечиха да се хванат за ръце. Нещо ми подсказваше, че ако го сторят, съчетанието на силата им би станало страшно и усилията ми да издърпам Жозефина биха се оказали безполезни. Оставаше ми единствено да ги атакувам преди да успеят да се групират. Блъснах Жозефина с дланите на ръцете си и я запратих в центъра на стаята. И преди още да имат време отново да се съберат, ударих Лидия и Роза. Те се превиха от болка. Ла Горда се насочи вбесена към мен: досега не я бях виждал такава. Приличаше на диво животно. Цялата й концентрация се беше насочила в един-единствен скок на тялото й. Блъснеше ли ме, щеше да ме убие. Мина покрай гърдите ми на сантиметри. Сграбчих я отзад в мечешка прегръдка и се повалихме на земята. Затъркаляхме се напред-назад, докато напълно се изтощихме. Тялото й се отпусна. Тя започна да гали опакото на ръцете ми, здраво сплетени на корема й.