Флоринда обясняваше, че каквото и да съм преживял с Нагуала Хуан Матус или със Силвио Мануел, с Хенаро, със Сулейка, това са били само миниатюрни частици от второто внимание; това, което доня Соледад ме накарала да видя, било също миниатюрна, но различна частица.
Доня Соледад не само ме накарала да се изправя пред предстоящото време, но и ме завела при успоредното си същество. Флоринда определи успоредното същество като противовес, който всички живи същества имат поради факта, че са сияйни същества, изпълнени с необяснима енергия. Едно успоредно същество на което и да е лице, е другото лице от същия пол, което е интимно и необратимо свързано с първото. Те съществуват съвместно в света по едно и също време. Двете успоредни същества са като двата края на една пръчка.
Почти невъзможно е за воините да намерят своето успоредно същество, защото в живота на един воин има твърде много разсейващи фактори, други приоритети. Но този, който съумее да извърши този подвиг, ще открие в своето успоредно същество, точно както била сторила доня Соледад, един безкраен източник на младост и енергия.
Флоринда рязко стана и ме заведе в стаята на доня Соледад. Сигурно защото знаех, че това ще е последната ни среща, бях силно смутен от някакво неизпитвано притеснение. Когато й казах какво ми беше разправила току-що Флоринда, доня Соледад ми се усмихна. Каза смирено, според мен присъщо на истинския воин, че не ме е научила на нищо; че всичко, което се стремяла да направи, било, за да ми покаже своето успоредно същество, защото именно там щяла да се върне тя, когато Нагуалът Хуан Матус и воините му напуснат тоя свят. Нещо друго се случило обаче, което не можела да проумее. Флоринда й обяснила, че ние взаимно сме си тласнали енергиите и това ни е накарало да се изправим пред предстоящото време не в малки дози, както би искала от нас Флоринда, а с необяснимо големи глътки, както искала това буйната ми природа.
Резултатът от последната ни среща беше още по-смущаващ. Доня Соледад, успоредното й същество и аз останахме, както ми се стори, необикновено дълго време заедно. Виждах всяка черта от лицето на успоредното същество. Усещах, че се опитва да ми каже коя е. Като че ли също разбираше, че това е последната ни среща. В очите й имаше непреодолимо усещане за крехкост. А после някаква ветроподобна сила ни издуха в нещо, което за мен вече нямаше никакъв смисъл.
И тогава внезапно Флоринда ми помогна да стана. Хвана ме за лакътя и ме поведе към вратата. Доня Соледад тръгна с нас. Флоринда каза, че ме очакват трудни дни в спомени за всичко, което бе минало, защото аз се отдавах на своята рационалност — състояние, което само можеше да се влоши, тъй като те се готвеха да си тръгват и тогава нямаше да има кой да ми помага да променям нивата на съзнание. Добави още, че някой ден доня Соледад и аз отново ще се срещнем в света на всекидневния живот.
Именно тогава се обърнах към доня Соледад и я помолих да ме изведе от моите пристрастия; казах й, че ако не успее, ще трябва да ме убие. Не исках да живея в нищетата на моята рационалност.
— Не е хубаво да се говори така — каза Флоринда. — Ние сме воини, а воините имат в ума си само едно: свободата си. Да умреш и да бъдеш изяден от Орела не е предизвикателство. От друга страна, да се измъкнеш покрай Орела и да бъдеш свободен — това граничи със смелостта.
15
ПЕРНАТАТА ЗМИЯ
СЛЕД КАТО ПОСТИГНАХА всяка от целите, които правилото повеляваше, дон Хуан и екипът му от воини бяха готови за окончателната си задача — да напуснат света на всекидневния си живот. За Ла Горда, другите ученици и мен оставаше само да ги наблюдаваме. Имаше един-единствен неразрешен проблем: какво да се прави с учениците! Дон Хуан казваше, че по принцип те трябва да заминат с него, като се вградят в собствената му група; те обаче не бяха готови. Реакциите им, докато се опитваха да преминат през моста, му бяха показали слабостите им.
Дон Хуан изразяваше усещането, че изборът на неговия покровител да чака с години преди да събере група от воини за него, бил мъдър избор и дал положителни резултати, докато неговото собствено решение да ме събере бързо с жената Нагуал и моята собствена група, беше едва ли не фатално за нас.
Разбирах, че той изразява гласно това не като съжаление, а като потвърждение на свободата на воина да избира и да приема своя избор. Освен това каза, че сериозно се замисля дали да не последва примера на своя покровител и че ако беше направил така, съвсем скоро щеше да установи, че аз не съм Нагуал като него и че никой друг освен мен нямаше да се ангажира отвъд тази точка. Както се оказа, Лидия, Роза, Бениньо, Нестор и Паблито бяха в много неизгодно положение; Ла Горда и Жозефина имаха нужда от време, за да се усъвършенстват; само Соледад и Елихио се намираха в безопасност, защото бяха може би дори по-квалифицирани от воините в неговия собствен екип. Дон Хуан добави, че от тях деветимата зависи да приемат своите неблагоприятни или благоприятни обстоятелства и, без да съжаляват или да се отчайват, или взаимно да се потупват снизходително по гърба, да превърнат своето проклятие или благословия в истинско предизвикателство.