Научил бях, че Нестор, Паблито и Елихио, който вече го няма, са чираци, но бях накаран да повярвам, че четирите момичета са сестри на Паблито и че Соледад е тяхна майка. Бях опознал бегло Соледад през тия години и винаги я бях наричал доня Соледад в знак на уважение, тъй като по възраст тя беше по-близко до дон Хуан. С Лидия и Роза също ме бяха запознавали, но контактите ни бяха твърде кратки и случайни, поради което не бях могъл да разбера какво точно представляват те. Ла Горда и Жозефина познавах само по име. Бях се виждал с Бениньо, но нямах представа, че е свързан с дон Хуан и дон Хенаро.
По необясними за мен причини всички те, изглежда, очакваха, така или иначе, моето завръщане в Мексико. Съобщиха ми, че може би ще заема мястото на дон Хуан като техен водач, техен Нагуал. Обясниха ми, че дон Хуан и дон Хенаро са изчезнали от лицето на земята, а също и Елихио. И жените, и мъжете вярваха, че тримата не са умрели — пристъпили бяха в нов свят, различен от света на нашето всекидневие, но въпреки това реален.
Жените — по-специално доня Соледад — бурно се сблъскаха с мен още при първата ни среща. Независимо от това те станаха първопричината за катарзиса, който настъпи в мен. Контактът ми с тях се превърна в някакво загадъчно оживление в моя живот. От мига, в който се срещнахме, в мисленето и разбиранията ми настъпиха драматични промени. Всичко това обаче не стана на осъзнато ниво — защото ако не друго, то когато за пръв път отидох при тях, аз се оказах много no-объркан от всякога; но макар и в центъра на този хаос, аз се озовах върху една изненадващо солидна основа. Именно от съприкосновението с този сблъсък, аз открих у себе си възможности, каквито до момента не бях подозирал, че притежавам.
Ла Горда и трите сестри бяха страстни любителки на сънищата; те ми дадоха доброволно някои насочващи точки и ми показаха собствените си постижения. Дон Хуан беше описал „изкуството на сънуването“ като способност да се използват обикновените сънища и да се превърнат в овладяно съзнание с помощта на специализирана форма на внимание, която той и дон Хенаро наричаха второто внимание.
Очаквах, че тримата Хенароси ще ме обучават в своите постижения по отношение на друг аспект от учението на дон Хуан и дон Хенаро — „изкуството на прикриването“. С това изкуство на прикриването се запознах_като с комплект от процедури и положения, които позволяват да бъде извлечено най-доброто от всяка възможна ситуация. Но каквото и да ми казваха тримата Хенароси за прикриването, то нямаше нито възможностите, нито силата, които аз очаквах. Направих си извода, че или мъжете не практикуват в действителност това изкуство, или просто не искат да ми го покажат.
Престанах да ги разпитвам, за да дам възможност на всеки да се отпусне в отношението си към мен; всичките мъже и жени се успокоиха и повярваха, че след като вече не задавам въпроси, значи се държа като Нагуал. И всеки от тях пожела именно аз да го напътствам и съветвам.
За да откликна на тази тяхна молба, бях задължен да предприема цялостен преглед на всичко, на което ме бяха научили дон Хуан и дон Хенаро, и да навляза още по-надълбоко в изкуството на магьосничеството.
ПЪРВА ЧАСТ
ДРУГОТО „АЗ“
1
ФИКСИРАНЕТО НА ВТОРОТО ВНИМАНИЕ
НАБЛИЖАВАШЕ ОБЯД, когато стигнахме до дома на Ла Горда и малките сестрички. Ла Горда беше сама и стоеше пред вратата, зареяла поглед към далечните планини. Като ме видя, тя се сепна. Обясни, че била изцяло потънала в някакъв спомен, и се намирала на косъм от мига да си спомни нещо много смътно, свързано с мен.
Късно вечерта, след вечерята, Ла Горда, трите сестрички, тримата Хенароси и аз седнахме на пода в стаята на Ла Горда. Жените се настаниха една до друга.
Кой знае защо, макар да бях прекарал с всеки поотделно еднакъв период от време, бях разграничил Ла Горда като човек, който най-добре разбира притесненията ми. Другите сякаш не съществуваха за мен. Сметнах, че е така, вероятно защото Ла Горда ми напомняше за дон Хуан, а другите — не. Имаше нещо много естествено у нея и все пак тази естественост не се отнасяше толкова до действията й, колкото до чувствата, които изпитвах към нея.
Пожелаха да знаят с какво съм се занимавал. Разказах им, че току-що съм бил в град Тула, щата Идалго, където съм разглеждал някакви археологически разкопки. Направила ми е впечатление една редица от четири колосални, подобни на колони, каменни фигури, наречени „Атланти“, изправени на горната основа на една пресечена пирамида.