— Нищо подобно. Объркваш реда. Преминаваш направо към Голямото „да“, преди да си преценил дали сте подходящи един за друг. Почти не познаваш Лекси.
Джеръми натъпка още едно чекмедже дрехи в кашона с надеждата Алвин да смени темата.
— Познавам я…
Алвин събра купчина листове от бюрото му и ги натъпка в същия кашон. Като най-добър приятел на Джеръми, смяташе, че има право да изразява свободно мнението си.
— Опитвам се да съм честен и съм сигурен, че същите мисли измъчват цялото ти семейство. Не я познаваш достатъчно, за да се преместиш там, камо ли да се ожениш за нея. Прекарал си само една седмица с нея. Не е като с Мария. Аз познавах Мария далеч по-добре, отколкото ти познаваш Лекси, помниш ли? Но не дотам, че да се оженя за нея.
Джеръми извади листовете и ги върна върху бюрото. Алвин наистина познаваше бившата му съпруга Мария — още преди Джеръми да се запознае с нея — и двамата бяха приятели и досега.
— И?
— Представи си как аз идвам и ти казвам: „Срещнах едно страхотно момиче и ще си зарежа кариерата, за да се преместя на юг и да се оженя за нея“. Онова момиче, да речем… как се казваше… Рейчъл?
Рейчъл работеше в ресторанта на бабата на Лекси и Алвин хлътна по нея по време на краткия си престой в Бун Крийк. Дотолкова, че дори я покани в Ню Йорк.
— Щях да кажа, че се радвам за теб.
— Моооля те. Забрави ли какво каза, когато мислех да се оженя за Ева?
— Не съм забравил. Но беше различно.
— О, да, разбирам. Мислиш се за по-зрял от мен.
— Да. Освен това Ева не беше от жените, които свиват семейно гнездо.
Алвин призна, че е вярно. Лекси беше библиотекарка в малко южно градче, а Ева имаше студио за татуировки в Джърси. Именно тя беше автор на повечето татуси по ръцете му, както и на пиърсинга по ушите му — украса, благодарение на която той приличаше на бивш затворник. Не това обаче смути Алвин. Приятелят, с когото Ева живееше и за когото бе пропуснала да му спомене, в крайна сметка обрече връзката им на крах.
— Дори Мария смята, че е безумие.
— Казал си й?
— Разбира се. Обсъждаме всичко.
— Радвам се, че си толкова близък с бившата ми съпруга. Но не е нейна работа. Нито пък твоя.
— Опитвам се просто да те вразумя. Пришпорваш нещата. Не познаваш Лекси.
— Защо непрекъснато го повтаряш?
— Ще го повтарям, докато не признаеш, че наистина сте почти непознати.
Алвин — като петимата по-големи братя на Джеръми — не се бе научил да сменя темата. Приличаше на куче, захапало кокал.
— Познавам Лекси.
— Нима? Как е второто й име?
— Моля?
— Чу ме. Кажи ми второто й име.
Джеръми примигна.
— Това пък откъде ти хрумна?
— Не мислиш ли, че би следвало да знаеш, щом ще се жениш за нея?
Джеръми отвори уста да отговори, но осъзна, че наистина не знае. Лекси не му беше казвала, а и той не бе питал. Алвин, усетил, че разколебава заслепения си приятел, продължи упорито:
— Да преминем към някои други елементарни неща. Какво е учила в колежа? Кои са приятелите й от студентските години? Кой е любимият й цвят? Бял хляб ли обича, или пълнозърнест? Кой е любимият й филм? Кой е любимият й писател? Знаеш ли на колко години е точно?
— На трийсетина — прекъсна го Джеръми.
— Трийсетина? Това и аз го знам.
— Почти съм сигурен, че е на трийсет и една.
— Почти сигурен? Чуваш ли се колко нелепо звучиш? Как ще се ожениш за нея, щом не знаеш дори на колко е години!
Джеръми отвори друго чекмедже и го изпразни в нов кашон. Разбираше, че Алвин е прав донякъде, но не искаше да го признае. Пое си дълбоко дъх.
— Мислех, че се радваш, защото най-сетне съм срещнал някого.
— Радвам се. Но не предполагах, че ще напуснеш Ню Йорк и ще решиш да се ожениш. Мислех, че се шегуваш. Тя е прекрасна наистина и ако след година-две все още си влюбен в нея, лично ще те довлека до олтара. Но ти прибързваш безпричинно.
Джеръми се обърна към прозореца. Взря се в сивите, покрити със сажди тухли, обрамчващи практичните правоъгълни прозорци на съседната сграда. Зад тях пробягваха сенки — жена, която говори по телефона, мъж, увит в хавлия, запътил се към банята, друга жена, която глади пред включения телевизор. През цялото време, докато живееше тук, си бяха разменяли само задължителните поздрави и нито дума повече.
— Бременна е — рече най-сетне.
За миг Алвин реши, че му се причува. Изражението на Джеръми обаче му подсказа, че не се шегува.