— Ами ако обвие пъпната връв в последния момент? Ако притокът на кръв към бебето секне?
— Няма — увери я Джеръми. — Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. Ако докторът се притесняваше, щяха да те свържат с повече машини и да те преглеждат много лекари.
Тя кимна. Надяваше се да е прав, но не искаше да се самозалъгва, докато не се убеди със сигурност. Докато не прегърне бебето и не го види с очите си.
— Мисля, че трябва да има брат или сестра — каза тя. — Не искам да е единствено дете като мен.
— При теб всичко е наред.
— Знам, но помня как мечтаех да съм като другите си приятели. Да има с кого да си играя в дъждовните дни и с кого да си бъбря на вечеря. Ти си израснал с петима братя. Чувстваше се чудесно, нали?
— Понякога — призна Джеръми. — Но невинаги. Понеже бях най-малък, все намираха начин да ме прецакат. Често повтарям, че да си най-малкият от шестима означава много студени душове сутрин и подгизнали хавлии.
Тя се усмихна.
— Но все пак искам да имам повече от едно дете.
— И аз. Но сега да се съсредоточим върху първото. После ще видим.
— Склонен ли си да си осиновим? — попита тя. — Искам да кажа… ако…
— Ако не забременееш пак?
Тя кимна.
— Да — отговори той. — Нямам нищо против. Но съм чувал, че отнема доста време.
— Тогава ще започнем отсега.
— Не мисля, че сега си в състояние да започнеш каквото и да било.
— Когато бебето е на няколко месеца, имам предвид. Ще опитваме да имаме второ по нормалния начин, но ако не се получи, няма да чакаме. Не искам децата ни да са с голяма разлика във възрастта.
Той й избърса челото.
— Май си го обмисляла дълго.
— Откакто научихме за амниотичния синдром. Щом разбрах, че съществува възможност да изгубя бебето, осъзнах колко силно искам да бъда майка. И каквото и да се случи, искам да бъда.
— Нищо няма да се случи. Но те разбирам.
Тя улови ръката му и го целуна по пръстите.
— Обичам те. Знаеш ли го?
— Да — отвърна той. — Знам го.
— А ти мен?
— Обичам те повече от рибите в морето и по-високо от луната. — Лекси го изгледа с любопитство и той сви рамене. — Така казваше мама, когато бяхме малки.
Тя го целуна пак по ръката.
— А ти ще го казваш ли на Клер?
— Всеки ден.
При тези думи започна нова контракция.
Дорис се върна след малко и с времето — изтичащо все по-бавно и по-бавно — контракциите зачестяваха. Появяваха се през пет минути, после през четири и половина, през четири. Провериха пак разкритието на Лекси — не особено красива картина, помисли си Джеръми — и Джоуни ги погледна многозначително.
— Ще извикам анестезиолога — обяви тя. — Разкритието вече е шест сантиметра.
Джеръми се запита как точно ги е измерила, но реши да не любопитства.
— По-силни ли са контракциите? — попита Джоуни, захвърляйки ръкавиците си в кошчето за отпадъци.
Лекси кимна и тя посочи монитора.
— Бебето е добре. И не се бой, след епидуралната упойка няма да усещаш болка.
Лекси кимна отново.
— Все още не е късно да промениш решението си, ако искаш да родиш без упойка — добави Джоуни.
— Предпочитам да е с упойка — отговори Лекси. — Колко остава според теб?
— Трудно е да се каже, но ако продължаваш в същия дух, вероятно около час.
Сърцето на Джеръми пак ускори ход. Стори му се, че и сърцето на бебето затуптя по-бързо. Опита се да диша дълбоко.
След няколко минути дойде анестезиологът и Джоуни подкани Джеръми да излезе от стаята. Той се съгласи и зачака в коридора с Дорис, но идеята да го изолират му се стори абсурдна, след като бе наблюдавал как проверяват разкритието на жена му.
— Лекси каза, че си започнал да пишеш — отбеляза Дорис.
— Да. Миналата седмица подготвих няколко статии.
— Хрумна ли ти идея за по-сензационна история?
— Няколко. Но ще видим кога ще се заема с тях. Лекси едва ли ще се зарадва, ако замина нанякъде и я оставя сама с бебето. Обмислям обаче една история, която мога да напиша и вкъщи. Няма да е като разследването за Клосън, но ще си струва.