— Поздравления! Радвам се за теб — окуражи го Дорис.
— И аз — отвърна той и тя се засмя.
— Чух, че ще наречете бебето Клер.
— Да.
— Харесвам това име — каза тихо Дорис.
И двамата замълчаха. Джеръми знаеше, че тя си спомня за дъщеря си.
— Да беше я видял, когато изскочи на бял свят! — продължи след малко тя. — Косата й беше черна като катран и пищеше с пълно гърло. Веднага разбрах, че ще трябва да я държа под око. Диво създание беше. От самото начало.
— Така ли? — учуди се Джеръми. — От разказите на Лекси останах с впечатлението, че е била олицетворение на южняшка изтънченост.
Дорис се засмя.
— Шегуваш ли се? Беше добро дете, вярно, но често минаваше границата. В трети клас я изпратиха вкъщи, понеже през междучасието целунала всички момчета в училищния двор. Няколко дори се разплакали. Наказахме я да не излиза до края на деня и да си изчисти стаята. Проглушихме й ушите с обяснения колко неприлично се е държала. На другия ден направи същото. Взехме я от училище. Бяхме побеснели. Тя обаче заяви, че й било приятно да целува момчета, ако ще и да я наказват после.
Джеръми се засмя.
— Лекси знае ли тази история?
— Не съм сигурна. Чудя се как изобщо се сетих за нея. Но децата променят живота ти из основи. Това ще е най-трудното и най-хубавото нещо в живота ви.
— Очаквам го с нетърпение — кимна Джеръми — Готов съм.
— Така ли? Изглеждаш уплашен.
— Не съм — излъга той.
— Хмм… Да те хвана ли за ръка?
Последния път, когато го направи, Джеръми бе останал със странното усещане, че му е прочела мислите. Образно казано, разбира се, защото… защото е невъзможно да ти прочетат мислите, естествено.
— Не — възпря я той.
Дорис се усмихна.
— Нормално е да си напрегнат. И уплашен. Поемаш огромна отговорност. Но ще се справиш.
Джеръми кимна, замислен, че след по-малко от час ще разбере дали е права.
След като й поставиха епидуралната упойка, Лекси вече не изпитваше болка и разбираше от монитора кога има контракции. След двайсет минути разкритието й стана осем сантиметра. При десет сантиметра започваше партито. Сърцето на бебето биеше съвсем нормално.
Без болката настроението на Лекси се разведри значително.
— Чувствам се добре — припя тя.
— Звучиш, все едно си изпила няколко бири.
— Така се и чувствам — кимна тя. — Далеч по-добре отпреди. Харесва ми този епидурал. Кой би пожелал да роди без упойка? Знаеш ли колко боли?
— Чувал съм. Искаш ли лед?
— Не. Няма нужда.
— Наистина изглеждаш по-добре — окуражи я Джеръми.
— Ти също.
— Е, аз се изкъпах сутринта.
— Знам! — възкликна звънко тя. — Не мога да повярвам, че го направи!
— Исках да изглеждам добре на снимките.
— Не, имам предвид колко се забави, докато аз се гърчех от болка.
— Не се гърчеше. Говореше по телефона с Дорис.
— Но вътрешно се гърчех — възрази тя. — Просто съм силна и не го показвам.
— И красива, не забравяй.
— Да, няма. Ти си щастливец.
— Щастливец съм — съгласи се той и улови ръката й. — Обичам те.
— И аз те обичам.
Време беше.
Медицинските сестри подготвиха чевръсто родилната зала. Лекарят най-сетне дойде и провери разкритието на Лекси. Седна на високата табуретка и им обясни какво следва — ще й казва кога започва контракцията и тя ще трябва да напъва, след два-три напъна бебето ще се роди, но между тях трябва да събира сили. Лекси и Джеръми попиваха всяка дума.
— Остава въпросът с амниотичната връв — продължи лекарят. — Сърдечният ритъм на бебето е стабилен и равномерен и затова не очаквам никакви усложнения. Не мисля, че пъпната връв е засегната. Бебето очевидно не страда. Съществува минимална вероятност амниотичната връв да се заплете в пъпната в последния момент, но единственият изход в такъв случай е да извадим бебето веднага. Подготвен съм за такъв вариант. В залата ще има педиатър, който ще прегледа новороденото, но пак повтарям, че според мен извадихме късмет.
Лекси и Джеръми кимнаха нервно.
— Ще се справиш — каза лекарят на Лекси. — Слушай ме и след няколко минути ще бъдете родители.
Лекси си пое дълбоко дъх и стисна ръката на Джеръми.
— Трябва ли да се преместя? — попита той.