Не можеше да си го представи. Най-щастливият ден в живота му ненадейно се бе превърнал в най-злокобния. Никой не е подготвен за това. Ами сега? Не само трябва да оцелява някак, да преодолява немислимото, но и да се грижи за другиго. За бебето, убило съпругата му.
— Красива е — наруши тишината Дорис. — Отиди да я видиш.
— Не мога — прошепна Джеръми. — Не още. Не искам да я виждам.
Дорис се втренчи в него, сякаш да прочете мислите му през мъглата на болката си.
— Тя ти е дъщеря — рече най-сетне.
— Знам — каза Джеръми, но усети само глухия гняв да пулсира под кожата му.
— Лекси би искала да се грижиш за нея. — Дорис го улови за ръката. — Ако не можеш да го направиш заради себе си, направи го заради съпругата си. Тя би искала да видиш детето си, да го прегърнеш. Трудно е, но не може да кажеш „не“ на Лекси, на мен, на Клер. Ела с мен.
Така и не разбра откъде Дорис намери сили и самообладание да се справи с него, но тя стисна ръката му и го поведе решително към залата с новородените. Той се движеше на автопилот, но с всяка изминала крачка усещаше как тревогата му расте. Страхуваше се, че ще се срещне с дъщеря си. Разбираше колко несправедлив е гневът му към нея, но се боеше и че гневът ще се разсее, щом я види, и това също му се струваше грешно — сякаш така ще й прости за случилото се с Лекси. Знаеше със сигурност, че не е готов нито за едната, нито за другата възможност.
Дорис обаче беше непреклонна. Прекосиха няколко плъзгащи се врати. В стаите от двете страни на коридора Джеръми виждаше бременни и току-що родили жени, заобиколени от семействата си. В болницата цареше трескава дейност; край тях сновяха забързани медицински сестри. Минаха край стаята, където Лекси беше раждала, и той се опря на стената, за да не падне.
Подминаха стаята на медицинските сестри и свиха към залата с новородените. Плочникът на сиви петна го дезориентираше; пак му се зави свят. Прииска му се да се освободи от ръката на Дорис и да побегне; да се обади на майка си и да й каже какво се е случило, да се разплаче, да си намери извинение да не изпълни този дълг…
Пред тях група хора се бяха струпали в коридора и надничаха през стъклената стена на детската зала. Сочеха, усмихваха се и шепнеха: „Взела е неговия нос“, „Струва ми се, че ще е синеока“. Не познаваше тези хора, но ги намрази, защото изпитваха радостта и вълнението, които се полагаха на него. Не можеше да си представи да застане до тях, да го разпитват кое дете е дошъл да види, да ги слуша как възклицават колко е сладка и красива дъщеря му. Зад тях, запътила се към служебния кабинет, зърна медицинската сестра, която беше в стаята, когато Лекси умря. Сега си вършеше работата, сякаш днес е съвсем обичаен ден.
Почувства се сломен и все едно четеше мислите му, Дорис спря и стисна ръката му.
— Влизай — посочи му вратата.
— Няма ли да дойдеш с мен?
— Не. Ще те чакам тук.
— Ела, моля те.
— Не. Трябва да го направиш сам.
Джеръми се взря умолително в нея.
— Ела — прошепна.
Лицето на Дорис омекна.
— Ще я заобичаш. Още щом я видиш — успокои го тя.
Възможна ли е любовта от пръв поглед?
Едва ли. Той влезе предпазливо в залата с новородените. Изражението на медицинската сестра се промени още щом го забеляза. Не бе присъствала в родилната зала, но историята явно се беше разнесла — как Лекси, здрава и жизнена млада жена, е умряла внезапно, оставяйки шокиран съпруг и осиротяло момиченце. Най-лесно щеше да е да изрази съчувствие или да отвърне поглед, но сестрата не направи нито едното, нито другото. Усмихна се леко и посочи креватчето до прозореца.
— Дъщеря ви е вляво — упъти го.
По лицето й се изписа колебание, което му напомни колко нередна е тази сцена. Лекси също трябваше да е тук. Лекси. Дъхът му отново заседна в гърлото. Някъде отдалеч чу сестрата да каза тихо:
— Красива е.
Джеръми тръгна механично към легълцето. Искаше да си отиде, но искаше и да я види. Все едно наблюдаваше случващото се през очите на друг човек. Не беше тук. Това не беше той. Това не беше неговото бебе.
Застина, забелязал името на Клер, изписано върху пластмасовата гривна около глезена й. Видя и името на Лекси и си пое дълбоко дъх да сдържи напрелите сълзи. Погледна към дъщеря си. Мъничка и уязвима под топлите лъчи на лампата, увита в одеялце и с шапчица, с мека и розова кожа. Видя мехлема върху клепачите й и се удиви от странните резки движения на ръцете й, с които сякаш се опитваше свикне да диша въздуха, вместо да го получава от майка си. Гърдите й се надигаха и спускаха бързо. Джеръми се наведе над нея. Наистина приличаше на Лекси — дори по формата на ушите, по леко заострената брадичка. Медицинската сестра застана до него.