— Красиво бебе — повтори. — Спи спокойно, а събуди ли се, почти не плаче. Озърта се, сякаш да проумее къде е.
Джеръми не продума. Не чувстваше нищо.
— Утре ще я вземете у дома — продължи медицинската сестра. — Няма никакви усложнения, вече суче. Понякога малките ни създават проблеми, но тя веднага засука от биберона. О, вижте, събужда се.
— Добре — промърмори Джеръми.
Едва я чуваше. Едва събираше сили да гледа. Медицинската сестра постави длан върху миниатюрното коремче на Клер.
— Здрасти, захарче. Татко ти е тук.
Бебето пак размаха ръчички.
— Какво е това?
— Нормално е — обясни сестрата и понамести одеялцето. — Здрасти, захарче — повтори.
Джеръми усещаше как Дорис се взира в него от другата страна на стъклената стена.
— Искате ли да я гушнете?
Той преглътна. Струваше му се прекалено крехка; всяко движение би могло да я прекърши. Не искаше да я докосва, но думите се изплъзнаха от устните му, преди да успее да ги спре.
— Може ли?
— Разбира се.
Медицинската сестра вдигна Клер и Джеръми се зачуди възможна ли е такава сръчност.
— Не знам какво да правя — прошепна той. — Никога не съм държал бебе.
— Лесно е — успокои го с тих глас медицинската сестра. Беше по-възрастна от него и по-млада от Дорис и Джеръми се запита дали има свои деца. — Седнете в люлеещия се стол и аз ще ви я подам. Едната ви ръка трябва да подпира гръбчето й, а другата — главичката. И най-важното — обичайте я до края на живота си.
Джеръми седна ужасен и едва удържащ порива да се разплаче. Не беше готов за това. Искаше Лекси да е до него, искаше да тъгува за нея, трябваше му време. Зърна отново лицето на Дорис зад стъклото; стори му се, че се усмихва едва забележимо. Медицинската сестра застана до него. Носеше дъщеря му спокойно, все едно е носила хиляди бебета.
Джеръми протегна ръце и усети лекото телце на Клер да се спуска в тях. След миг тя се сгуши в прегръдката му.
Десетки чувства го завладяха — отчаянието, което изпита в лекарския кабинет с Мария, шокът и ужасът в родилната зала, празнотата, докато крачеше по болничния коридор, объркването, завладяло го преди миг.
Клер се втренчи в него. Сребристите й очи се насочиха към лицето му. Помисли си, че тя е единственото, останало от Лекси. Клер беше дъщеря на Лекси, нейна плът и кръв и частица от духа й. Джеръми затаи дъх. Образът на съпругата му изплува в ума му — Лекси, решила да роди детето му, защото вярва в него; Лекси, омъжила се за него с пълното съзнание, че няма да е съвършен, но е бащата, когото Клер заслужава. Лекси бе пожертвала живота си, за да му я подари. Изведнъж го осени мисълта, че ако има избор, пак ще постъпи по същия начин. Дорис беше права — Лекси иска той да обича Клер и да бъде силен, защото Клер се нуждае от него. Въпреки страданието и горчилката, преживени през последните часове, той се взираше просълзен в детето си, внезапно убеден, че това, което прави сега, е единствената причина за съществуването му. Да я обича. Да й помага, да носи бремето на тревогите й, докато тя укрепне, за да го носи сама. Да се грижи всеотдайно за нея, защото в крайна сметка именно това осмисля живота. Лекси беше дала живот на Клер, сигурна, че Джеръми ще го осъзнае.
В този момент, вперил очи в дъщеря си през пелена от сълзи, той изпита безкрайна обич и желание да я закриля завинаги.
Епилог
Февруари 2005 г.
Звънът на телефона разбуди Джеръми. Къщата беше притихнала, обвита в плътната мантия на мъглата. Изправи се удивен, че изобщо е заспал. Миналата нощ не успя да мигне; от няколко седмици всъщност не му се събираха повече от няколко часа сън. Очите му бяха подути и зачервени, главата му пулсираше, изглеждаше изтощен, както се и чувстваше. Телефонът иззвъня отново. Той вдигна слушалката.
— Джеръми! Какво става? — попита брат му.
— Нищо — измърмори Джеръми.
— Спеше ли?
Джеръми погледна инстинктивно към часовника.
— Само двайсет минути. Нищо опасно.
— Ще те оставя тогава. Заспивай!