Спомнил си думите му, Джеръми надникна в стаята на Клер. Гърдите й се надигаха и спускаха едва забележимо. Едва сдържа желанието си да я прегърне, за да прогони кошмарите. Тя спеше от час. Всеки момент щеше да се събуди с писъци.
Както винаги се зачуди какви ли страховити образи рисува съзнанието й. Като всички деца тя се развиваше с невероятно темпо, усъвършенстваше езиковите си умения, сръчността си, пробваше докъде се простират забраните и учеше житейските правила. Понеже не познаваше достатъчно живота и страховете на възрастните не я измъчваха, Джеръми предполагаше, че кошмарите са продукт на свръхактивното й въображение или са опит на съзнанието й да проумее сложността на света. Но как се отразява това в сънищата й? Чудовища ли вижда? Или я преследва нещо ужасно? Не знаеше, не можеше дори да предположи. Детското съзнание е загадка.
Понякога се питаше дали той не е причината. Осъзнава ли Клер, че е различна от другите деца? Прави ли й впечатление, че в парка той често е единственият баща, разхождащ се с детето си? Чуди ли се защо всички имат майки, а тя няма? Разбираше, че не е виновен той; никой не беше виновен. Често си напомняше, че са жертва на сляпа трагедия. Някой ден щеше да разкаже на Клер своя най-страшен кошмар — кошмара в болницата, който не беше само сън.
Влезе в стаята и отиде на пръсти до дрешника. Отвори тихо вратата. Свали яке от закачалката и се озърна, спомнил си как се изненада Лекси, когато й показа как е подредил детската стая.
Оттогава стаята се бе променила — като Клер. Сега беше боядисана в жълто и виолетово; тапетите до средата на стените изобразяваха момиченца с ангелски личица, облечени като за църква. Клер избра десена и седя с кръстосани крака върху пода, докато Джеръми лепеше тапетите.
Над леглото й бяха окачени две неща, които непременно би спасил, ако избухне пожар. Когато Клер беше бебе, доведе фотограф да заснеме десетина снимки в черно и бяло — на крачетата, на ръчичките й, на очите, носа, ушите. Снимките оформяха два големи колажа в рамка и погледнеше ли ги, Джеръми си спомняше колко мъничка я бе усетил в ръцете си.
През седмиците след раждането й Дорис и майка му им помагаха в тандем. Майката на Джеръми дойде в Бун Крийк и му показа основното — как да сменя пелени, как да приготвя биберона с млякото, как да дава лекарства на Клер, за да не ги изплюва. За Дорис храненето на бебето беше утеха — след това гушкаше малката с часове. Понякога вечер Джеръми я чуваше как разговаря тихо с майка му в кухнята. От време на време Дорис се разплакваше, а майка му й шепнеше ласкаво.
Те се привързаха една към друга и макар и двете да страдаха — всяка посвоему — не позволяваха на Джеръми да се удави в самосъжаление. Оставяха го насаме и се грижеха за Клер, но настояваха и той да поема своята отговорност, независимо колко е съкрушен. И двете му напомняха постоянно, че той е бащата и той носи отговорност за Клер.
Лека-полека Джеръми се научи как да се грижи за бебето и скръбта започна бавно да отшумява. В началото се терзаеше от сутрин до вечер, но след време успяваше понякога да забрави болката, погълнат от грижите за дъщеря си. Живееше обаче на автопилот и когато настъпи часът майка му да си тръгне, той се паникьоса при мисълта, че ще остане сам. Майка му повтори всички инструкции десет пъти; увери го, че винаги може да й се обажда; напомни му, че Дорис е на няколко преки и че може да говори с педиатъра, ако нещо го притеснява.
Обясни му спокойно всичко, но въпреки това той я помоли да остане още малко.
— Не мога — отвърна тя. — А ти трябва да се вземеш в ръце. Тя разчита на теб.
През първата нощ наглежда Клер десет пъти. Тя спеше в кошарката до леглото му; върху нощната масичка имаше фенер, за да проверява дали диша. Тя се събуди с плач, той я нахрани, вдигна я да се оригне, а на сутринта я изкъпа и се паникьоса, че трепери. Облича я прекалено дълго. Остави я върху одеяло в дневната и я гледа, докато си пиеше кафето. Реши да поработи, когато тя задряма, но не успя; Клер пак заспа и той пак реши да поработи, но отново се отказа. През първия месец съумяваше само да си провери имейла и да отговори на получените писма.
Постепенно свикна. Приспособи се към нейния режим. Работеше в промеждутъците между сменянето на пелените, храненето, къпането и прегледите при лекаря. Водеше Клер да я ваксинират и се обаждаше на педиатъра, когато кракът й се подуваше и отокът не спадаше с часове. Слагаше я в детското столче и ходеше с нея на църква и да пазарува. Преди да се усети, Клер започна да се усмихва и да се смее с глас; току протягаше пръсти към лицето му и той я наблюдаваше с часове, както тя наблюдаваше него. Често я снимаше; успя да заснеме и момента, когато тя пусна ръба на масата и направи първите си стъпки.