Както винаги светлините бяха неземно чудо — спускаха се и описваха вълшебни спирали. Джеръми ги наблюдаваше благоговейно като дъщеря си. Тази нощ те танцуваха няколко секунди по-дълго. Виждаше удивеното лице на Клер, озарено от сиянието им.
— Мама ли е това? — попита тя.
Гласът й прозвуча тихо като вятъра в листата над тях.
Той се усмихна с пресъхнали устни. В тишината на нощта те сякаш бяха единствените хора на земята. Пое си дълбоко дъх, спомнил си Лекси, повярвал, че тя е била тук при тях. Ако можеше да я зърне сега, тя несъмнено щеше да се усмихва радостно, доволна, че дъщеря й и съпругът й се справят добре.
— Да — отговори Джеръми и прегърна крепко Клер. — Дойде да те види.