Флейтата замлъкна. Изведнъж и вятърът, и слънцето, и острата миризма на прах, бодили и градински чай се върнаха. Гълъбът от дървото плясна с криле и отлетя.
Сезуан бе облегнал гръб на една дюля. Сянката бе отпуснал глава в скута му. Тялото му бе безжизнено, сърцето му не биеше, гърдите му не дишаха. Знаех, че бе мъртъв.
— Ти го уби! — рекох аз. — Ти… Ти го уби с мелодията си!
В началото Сезуан не ми отговори. Флейтата лежеше на земята, а ръцете му бяха празни и отпуснати. Изглеждаше така, сякаш самият той бе мъртъв.
— Казах ти да чакаш при портата — промълви той накрая. Гласът му бе слаб като тънка прокъсана връв и дори не се опита да отрече или да се защити. Вместо това ме погледна учудено. — Плачеш ли, Дина? Плачеш за него?
— Разбира се, че плача!
— Но… той ти стори толкова злини.
Не му отвърнах. Сезуан продължи да ме гледа, сякаш не можеше да разбере защо плачех.
— Щеше да ни издаде — каза баща ми накрая, сякаш това бе основателна причина.
— Но това не означава, че може… Човек не бива просто да…
Но аз всъщност сама го бях помолила за това. Собствената ми вина ме прониза като счупено стъкло. Тялото ми се разтресе от едно сподавено ридание.
Сезуан бавно се изправи. Той тръгна към мен, вероятно, за да ме успокои, за да ме прегърне. Но единственото, което виждах, бяха ръцете му, елегантните му, красиви ръце на флейтист, които току-що бяха отнели човешки живот. Аз пристъпих назад, не исках да ме докосва.
Той спря. Гледа ме дълго, а от погледа му ме заболя.
— Аз… ще трябва да го скрия — каза ми той. — Да го погреба. Остани тук, докато се върна.
Сезуан се наведе и вдигна Сянката на ръце, все едно носеше дете. Изглеждаше сякаш мъртвото тяло бе съвсем безтегловно.
Аз нищо не казах. Все още цялата треперех, като куче, което току-що бяха набили. Щеше ми се никога да не го бях срещала. Щеше ми се никога да не бях срещала нито един от двамата, нито него, нито Сянката. Исках вкъщи. Вече нямах дом. Може би дори и майка нямах, защото коя жена би искала дете от такъв баща? Беше го убил с мелодията си. Бе откраднал дъха му, бе накарал сърцето му да спре и го бе убил със змийската си дарба. И не можеше да разбере защо плачех?
Стоеше там с мъртвия си полубрат в ръце, а лицето му ми бе съвсем непознато, сякаш го виждах за първи път.
— Дина, говоря сериозно. Остани тук.
— Да — отвърнах му аз.
Не посмях да се противя.
Един мъртвец
— Не искаш ли да хапнеш нещо?
Поклатих мълчаливо глава.
— Дина.
Той бутна чинията към мен.
— Имаш нужда от това.
Вгледах се в мъртвото пиле, което лежеше там с щръкнали препечени крака. Може би се бе разхождало и кълвяло зърно по двора дори тази сутрин. Преди някой да го хване, да му отсече главата, да го оскубе и да го опече. Усещах кисел вкус в устата си, сякаш току-що бях повърнала. Точно сега не можех да ям мъртво пиле. Всъщност не бях сигурна, че някога отново щях да мога да ям нещо мъртво.
— Яж.
— Не съм гладна.
Той се озърна набързо в помещението.
— Хората гледат.
Беше ми все едно.
— Накарай ги тогава да гледат нещо друго — отвърнах му аз с горчивина. — И без това много те бива в лъжите.
Сезуан леко потръпна, но лицето му си остана все така безизразно, както и след като уби Сянката.
— Много съм уморен, Дина — рече той тихо. — Ти също. Ако не се храниш, ще се разболееш. Можем ли да си позволим да останем тук няколко дни, докато се оправиш след това? Мисля, че ти знаеш най-добре.
Мразех го. Мразех ръцете и гласа му, студения му разум, който винаги представяше нещата така, че не ти оставяше избор. О, колко го мразех само. Но хапнах малко хляб.
Оказа се неочаквано трудно да влезем в Сагия. Пазачите при портата поискаха всякакви възможни документи, с които ние не разполагахме.
— Пътническите ви документи — извикаха те.
Хората тук явно трябваше да имат разрешение от графа, издадено на къс пергамент, за да могат да се придвижват от град в град. Бях вярвала, че Сезуан ще успее да ги убеди, че изискан господин като него нямаше нужда от подобни неща, но той просто стоеше там, все така уморен и мръсен, сякаш не бе Черен магьосник, а само един прашен изтощен мъж, който водеше със себе си магаре и едно уплашено и мълчаливо момиче, което представяше като своя дъщеря. Накрая бе принуден да плати сума, която пазачите наричаха глоба. Наложи се да продадем магарето, за да можем да си позволим стая в „Черния дракон“, най-евтината от кръчмите в Сагия.