Долепих я до устните си и се опитах да изсвиря тоновете, които бях чула. Засвирих остро и в същото време силно, както ме бе учил баща ми. Мелодията се понесе, в началото съвсем лека, като повей на вятър, като шепот… но не знаех как ще свърши.
Спрях.
И Сезуан, и Нико ме гледаха втренчено.
— Какво беше това? — попита Нико.
Не можех да го обясня.
— Мисля… мисля, че е приказка. Или сън.
Върнах флейтата на Сезуан.
— Ти знаеш. Ти знаеш какво да правиш.
— Дина…
— Ти можеш да го направиш. Можеш да ги изведеш всички навън. С помощта на точния сън.
Сезуан изглеждаше потресен за миг. Дори ужасен.
— Дина, това… Колко хора си мислиш, че има в тази крепост. Няколкостотин. Не мога!
— Ами ако пробваме с по няколко наведнъж? Ще можеш ли, татко? Не вярваш ли, че можеш?
Той потръпна. Погледна Нико, после погледна и мен.
— Това ли искаш, Дина?
— Да.
Той поклати глава, но това не бе отказ. Просто не вярваше, не вярваше сам на себе си.
— Да, добре — рече баща ми и се усмихна леко. — Може да опитаме. След като дъщеря ми ме моли.
Музика в нощта
Нощта бе мека. Луната бе почти пълна, жълта като лютиче. Подухваше съвсем леко, а въздухът бе пълен с комари от езерото и с прилепи, които ги гонеха. От време на време някой прелетяваше толкова близо край нас, че можехме да чуем пърхането на голите му крила.
Добре беше, че успяхме да поспим следобед, а и няколко часа преди да тръгнем.
— Ще трябва да използваме мрака — бе казал баща ми. — Ще ми е нужна цялата ви помощ.
Малко преди полунощ стигнахме до драконовия ров и погледнахме към черната порта на крепостта Сагис. Тъй като беше нощ, мостът беше вдигнат и не можехме да се приближим повече. Имаше пазачи, и то будни. Виждахме тъмните им силуети, които се предвижваха зад бруствера, а в амбразурите над портата горяха две факли. Цялата картина бе малко зловеща, сякаш портата бе тъмна паст, а факлите — две горящи очи.
Сезуан вдигна флейтата.
Започна с моите тонове. Те се понесоха върху лъчите на лунната светлина над тъмния ров пред нас. Това ми напомни за паякова нишка, най-първата в паяжината — тънък, сребрист копринен мост, който се протягаше между небето и земята, за да се закрепи накрая от другата страна.
Един мост на ангели и елфи, изплетен от мъгла и музика, от вечерна димна пелена и нощна роса. О, само да можех да мина по този мост! Да можех да стъпя на блестящата му, сребриста лунна дъга, да можех да премина от единия свят в другия, да видя какво има от другата страна! Да навляза будна в страната на сънищата и да се огледам.
Подвижният мост бе спуснат. Ефирният мост от мъгла изведнъж се бе материализирал в солидна платформа от дъски и метал — учудващо обикновена построена, за да издържа теглото на хората. На нея бе застанал мъж в ризница и шлем, с драконовите глави, символизиращи рода Драконис, на гърдите. Очите му бяха изпълнени с мечти и лунна светлина и той се носеше напред, сякаш краката му едва докосваха земята.
— Приключихме с моста — рече баща ми дрезгаво. — Да видим как ще се справим, като се приближим.
Почти ме бе страх да стъпя на подвижния мост. Страх ме бе, че той отново можеше да се превърне в лунна светлина, паяжина и музика. Но не стана така. А и стъпките ни звучаха съвсем нормално по дъските. Мъжът в ризницата гледаше през нас, когато минахме покрай него, сякаш вървеше по един съвсем друг мост.
Едното крило на портата бе открехнато. Явно оттук бе излязъл мъжът. Аз го бутнах, за да го отворя. Продължихме, напред в тъмната крепост под тихата замечтана мелодия, която Сезуан бе подхванал отново.
Тоновете се промъкваха по влажния калдъръм в двора. Издигаха се до острите зъбци, съвсем бледи на фона на лунната светлина. През отворени и затворени врати, през прозорци. През порти. Милваха спящите прислужници и заспалите в сламата коняри. Заиграваха се лениво със сънените стражи и галеха нежно детските легла в Образователния дом. Дори затворниците във влажните подземия ги чуха и се размърдаха, така че оковите им зазвънтяха. Може би дори граф Артос ги слушаше, кой знае. Но навярно никакви мечти не можеха да трогнат студеното старо сърце.
Сезуан свири, докато луната изгря на небето и започна отново да залязва. Свири, докато звездите заблещукаха ярко над планината, а после угаснаха. Когато морският бриз повея над стените точно преди зазоряване, мелодията на флейтата не бе по-силна от шепот. Но той продължи да свири. Докато прилепите полетяха обратно към хралупите си и прибраха криле. Докато дроздът поде утринната си песен. Докато небето се проясни и денят пламна с първите си алени лъчи иззад облаците. Сезуан свали флейтата, едва когато слънцето докосна най-високите крепостни стени. Устните му бяха толкова сухи, че се пукаха и кървяха. А когато и последният тон заглъхна, той се строполи пред вратата на Образователния дом, като човек, който никога повече нямаше да се изправи.