— Вода — прошепна Сезуан. — Дайте ми нещо да пия.
Огледах се притеснено наоколо. Имаше по-добри места, където бихме могли да посрещнем изобличителните лъчи на утринното слънце, от прага на самия Образователен дом. Точно над главите ни бе изписано с големи крещящи букви: „Знание във всичко“. Това приличаше повече на заплаха, отколкото на девиз. Но когато видях колко блед бе Сезуан и как кървяха устните му, не можех да мисля за нищо друго, освен за това да му донеса водата, за която ме молеше. Притичах през площада пред Образователния дом, преминах през една порта, стигнах до помпата, която бях забелязала в съседния двор, и напълних едно ведро с вода.
От постройката зад мен излезе мъж и ме стресна. Но той само ме погледна, кимна леко и се запъти към портата. Не носеше риза, а в косата му все още имаше стръкове от сламената постеля.
След малко покрай стената се стрелна едно слабо, късо подстригано момче. То се огледа наляво и надясно, притича през двора и се насочи към портата.
Някъде се трясна врата. Появи се едра тъмнокоса жена, която държеше малко момиченце за ръка. Следваше ги плешив мъж с престижа на касапин. Още две момчета от Образователния дом. Тихо подсмърчащ мъж в черна кадифена жилетка със сребърни копчета. Слугинче с колосано боне и зачервено от вълнение лице.
Всички те вървяха към портата и подвижния мост. И никой не се опитваше да ги спре.
— Действа — прошепнах си аз. — Действа!
Върнах се тичешком при баща си, с плискащата се във ведрото вода, която опръска цялата ми пола. Докато стигна, ме подминаха още четирима, след което и един стражар захвърли някъде бронята си.
Нико бе седнал на колене върху калдъръма и придържаше Сезуан.
— Действа — казах аз щастливо. — Всички си тръгват! И никой не се опитва да ги спре.
Очите на баща ми бяха затворени, а лицето му — смъртно бяло. Нико се бе опитал да попие кръвта му с ръкав, но тя продължаваше да се стича от долната му устна.
— Не знам дали може да те чуе — рече ми той тихо. — Пробвай да му дадеш малко вода.
Изтръпнах и се изплаших.
— Какво му е? — попитах.
— Не знам — отвърна ми Нико. — Може би просто е уморен. Нормално е, след като създаде мост от лунна светлина и прати сънища на стотици хора.
Загребах малко вода от ведрото с шепа и я допрях до устните на Сезуан. Клепачите му трепнаха леко и той жадно засмука живителната течност. Зарадвах се и му дадох да пие още веднъж, и още веднъж.
Вратата на Образователния дом се отвори точно зад нас и пет късо подстригани деца — две момичета и три момчета, се измъкнаха през нея и побягнаха през двора, както си бяха само по нощници.
— Трябва да се преместим — рече ми Нико. — Да намерим място, където да го сложим да легне. Все още ни чака много работа. Заключените врати и оковите не се отключват от само себе си.
Знаех, че имаше право. Изпитвах все по-голям и по-голям страх, защото знаех, че нещо с баща ми изобщо не бе наред. И защото някой можеше да дойде и да ни открие — някой, който не бе допуснал съня на Сезуан до съзнанието си. Той ни бе предупредил, че флейтата няма еднакво силно въздействие върху всички.
— Можеш ли да го носиш? — попитах.
— Да — рече ми Нико. — Но не твърде дълго. Нека да опитаме там горе.
Той кимна към една сграда от другата страна на площада, с широка белосана врата, два тесни високи прозореца и малка часовникова кула. Взех ведрото, а Нико вдигна Сезуан на ръце и го пренесе през късото разстояние до бялата врата.
Май беше параклис. Във всеки случай едната му стена бе покрита с картини, повечето със Света Магда, а на пода имаше надгробна плоча с изсечени имена, свещени думи и знака на Света Магда — два кръга, които винаги ми напомняха малко за собствения ми Знак на жрица. На три от стените имаше балкон, където благородниците можеха да седят, издигнати над простолюдието. Но явно отдавна никой не бе стъпвал тук. Тъмните редици пейки бяха покрити с дълбок слой прах, а в цялото помещение се носеше миризма на изоставено и влажно, на паяжини и студени каменни стени.