Само едно нещо не беше наред.
Не можех да открия гората.
Мразех мъглата. Малко беше да се каже, че не ми харесваше, аз наистина я мразех. Бях като сляпа, а и на ушите си не можех да разчитам, защото в мъглата едва ли звучеше свирня на флейта или виене на вълци, макар че ги чувах. Опитах се да извикам, но мъглата отне гласа ми, така че успях да издам единствено едно смешно, слабо писукане, като агне, което е загубило майка си. А и никой не ми отвърна, макар че Давин едва ли беше далеч. Нито къщата, нито гората, нито пък каквото и да е било друго бяха особено далеч. Каменният кръг. Трябваше да съзра само едно-едничко познато място, за да си върна чувството за ориентация и да знам накъде са север, юг, изток, запад, вкъщи или всичко останало. Не стигаше това, ами и колкото повече ходех, толкова по-студено ми ставаше, имах чувството, че влагата се просмуква през шала, блузата и полата ми, така че цялата подгизнах. Ако не успеех скоро да изляза от отвратителната мъгла, щях да мухлясам.
Може би трябваше през цялото време да вървя надолу? Та нали Хвойновата къща бе сгушена на дъното на долината. Нагоре и надолу бяха единствените две посоки, които все още можех да разпозная, и затова реших да опитам. Надолу. Защо ли ми ставаше все по-студено, колкото по-надолу слизах? Винаги си бях мислела, че в подножията на склоновете е по-топло, отколкото по върховете им. Но днешният ден явно бе изключение. Изведнъж усетих, че земята под мен започна да джвака. Вдигнах крак и видях как следата ми за миг бе пълна с бистра вода, която после бавно се оттече. Май около нашата къща не беше толкова влажно? Папратта тук растеше нагъсто, както и плавунът1 и прещипът2. А почвата ставаше все по-черна и по-черна и миришеше все повече на мъх.
Спрях. Не смеех да продължа. Долината, към която се бях запътила, със сигурност не беше нашата. Трябваше да погледна истината в очите, чисто и просто се бях загубила.
Не знаех какво да правя. Ако започнех отново да се изкачвам нагоре, рискувах с всяка следваща крачка да се отдалечавам още повече. Беше ми студено, бях мокра и уплашена, и единственото, което исках да направя, бе да седна на един камък и да плача.
Откъм папратта изпълзя едно люспесто гъвкаво тяло, което се заизвива по черната земя точно край краката ми. Сърцето ми заподскача в гърдите като уплашена жаба, но това бе просто водна змия, можех да видя жълтите петна по врата й. Много добре знаех, че нищо не можеше да ми стори. Въпреки това стомахът ми се сви при вида на черното змийско тяло, което пълзеше на зиг-заг. Не, не исках да съм тук. Исках да се кача отново горе, където поне беше сухо.
Опитах се да следвам собствените си стъпки, но земята бе покрита с пълни с вода дупки много повече, отколкото аз бих могла да оставя след себе си. Мократа папрат ме шляпаше по краката, а вълмата на мъглата танцуваха бавно край мен с плавни вълнообразни и лениви движения. Ако не внимавах, те щяха да се превърнат в надиплени воали, бели лица и бледи ръце, които посягат да ме хванат. Тогава отново я чух и този път нямаше съмнение. Някой свиреше на флейта. Звуците се извиваха около мен, сякаш бяха част от мъглата, дрезгави и хрипливи като повей на вятър в гора от тръстика, кратки и ронливи като започващ дъжд. Сърцето ми тупаше лудо, защото чувах музиката, а кой друг, ако не подземните същества, можеше да свири?
Изведнъж ми просветна. Елфите бяха отвлекли Силке. Тя беше точно от типа коне, които те харесваха — красива и силна едновременно, истинска планинска кобила без капка кръв от долината във вените. Даже и мъглата бе тяхно дело. Под някой от хълмовете наблизо се бе спотаила майката на тяхната кралица, Хълмовата вещица, и бе наклала огън под своя голям казан. Той вреше и кипеше, а парата от него се разстилаше над долини, пътища и брезови гори, над езера и възвишения, покрити с пирей. Нямаше съмнение, че тази вечер на хълма щеше да има пиршество. Вече бяха започнали да свирят. А мен ужасно ме беше страх, че Силке щеше да е основната празнична гозба. Хората говореха, че те много обичали конско месо.
Ох, защо ли не останах с Давин. Само ако бяхме двамата… А и сега той бе получил истински меч вместо онова нескопосано парче желязо, което се бе счупило още при първия дуел.
Дори не можех да го извикам. Мъглата слушаше. А някои от историите разказваха, че елфите още повече обичали детско месо. Поне да не бях загубила дарбата си на Жрица на срама! Макар че не беше сигурно, дали тя можеше да въздейства на такива същества. Говореше се, че те не правят разлика между добро и зло. Човек можеше да се пазари с тях, ако бъде хитър и предпазлив. Но никога, ама никога не можеше да разчита на тях.
1
Плавун е мъховидно, вечно зелено растение, което се разстила по горската земя на дълги един до два метра ластири с фини, тънки коренчета. От ластарите израстват много меки на пипане, разклонени стъбълца с дължина от седем до десет сантиметра. — Б.пр.