Мама ме пусна и едва тогава забеляза непознатия, който стоеше в края на двора със сивото си наметало и почти се сливаше с мъглата. Тя застина. Видях как цялата изтръпна, а после тялото й се стегна.
— Какво правиш тук? — попита тя.
— Мисля, че и сама можеш да се досетиш.
— Не!
Гласът й бе твърд като стомана. По един или друг начин усетих, че тя нямаше предвид „Не, не мога да се досетя“, а по-скоро „Не, знам какво искаш, но няма да стане.“
— Мелусина…
— Не! — гласът й прозвуча също толкова твърдо и категорично като първия път. — Върви си. Остави мен и децата ми на мира.
— Нямаш право да искаш това.
— Напротив, имам. Не искам да имам нищо общо нито с теб, нито с твоите хора.
Тя все още не бе махнала ръце от раменете ми и аз усетих, че те трепереха. Защо ли я беше толкова страх от него? Или пък му беше толкова ядосана или и двете едновременно? Не можех точно да определя.
— Аз имам своето право.
— Изчезни — рече мама с гласа на Жрица на срама, така че той нямаше друг избор, освен да се подчини.
Мъжът наведе глава.
— Както искаш — рече той и се загърна още по-добре в палтото. После се обърна и си тръгна, а след миг мъглата съвсем го погълна. Въпреки че вече не можехме да го видим, ясно и отчетливо чухме гласа му. Той прозвуча много по-близо до нас, отколкото в действителност беше.
— Не можеш вечно да отричаш правото ми — каза мъжът. — Аз въпреки всичко съм баща на момичето.
Пес
Имах чувството, че се нося над земята. Баща на момичето. Момичето? За мен ли ставаше въпрос?
— Влизайте вътре — изкомандва мама с мрачен и натежал като мъглата глас. — Влизайте вътре. Всички до един. Веднага.
Чашите и чиниите стояха наредени в очакване на кухненската маса. Сякаш бях затворила очи за миг и сега, когато ги отварях отново, всичко си изглеждаше постарому, но въпреки това някак променено. Мама затвори капаците на прозорците и ги залости, нареди на Пес да излезе навън на стража и заключи вратата след него. След това тя направи нещо, което често бях виждала други жени да правят, както в Биркене, така и тук — в Хьойландет, но не и нея. Тя взе една купа и изсипа малко пепел от огнището в нея. След това наплю пръста си, потопи го в пепелта и нарисува въгленовочерен кръст пред вратата и пред всички прозорци. Говореше се, че той предпазва от зли сили. Мама по принцип не правеше такива неща. Може би не смяташе, че една Жрица на срама има нужда от подобни ритуали. Но защо бе необходимо сега?
— Мамо…
— Не сега, Дина — отвърна ми тя рязко. — Разпали отново огъня. Роза, запали лампата.
Беше посред бял ден. Нима щяхме да хабим скъпото масло въпреки слънчевата светлина? Всичко беше объркано. Всичко. Баща на момичето. Аз стоях насред цялата бъркотия и усещах как цялото ми тяло странно ме бодеше, точно както ако си лежал неудобно на ръката си.
— Мамо, той…
— Няма да говорим за това, Дина. Не и преди мъглата да се вдигне. Сега ще седнем и ще се нахраним, а след това Давин може да ни разкаже някоя история.
Тя ни погледна един по един по онзи специален начин, който не търпеше възражения. Седнахме на масата, но аз почти не усещах вкуса на това, което слагах в уста, а Мели седеше на пейката точно срещу мен и бе готова да се разплаче всеки миг, защото усещаше, че нещо не беше наред. Бел легна и се сви в краката на Роза, както правеше преди буря. А освен това всички мълчаха.
— Давин, може би е добре да започнеш с историята, още докато се храним — рече мама накрая.
Давин я погледна изпитателно, сякаш искаше да провери дали не е болна.
— Каква да бъде? — попита той.
— Не знам — отвърна му мама. — Някоя, която разказва за добри и весели неща. Някоя, която те кара да се усмихнеш.
Давин бе най-добрият разказвач вкъщи, може би защото именно той обикновено разказваше приказки за лека нощ на Мели и мен, когато мама бе навън или пък нямаше време. Аз обаче забелязах, че точно в този момент му бе трудно да се концентрира. Накрая поде тази за гарвана, който искал да стане бял.
— Имало едно време един гарван — започна Давин с интонацията на разказвач, по-плътно и по-бавно, отколкото обикновено говореше. — Той видял как изисканите дами се пудрят и си казал: „И аз искам да опитам!“
Мели вече изглеждаше малко по-спокойна. Тя отхапа голямо парче от своята филия и го задъвка, докато слушаше.