— Можеш да викаш колкото си искаш, учителю. Аз вече реших.
След това се усмихна, прегърна учителя си и допря устни до неговото ядосано, набръчкано лице.
Учителят Маунус остана без думи.
— Е, ами… Ами… Тогава — запелтечи той, а после съвсем млъкна.
— Остани при Мауди, учителю. Или се премести в Хвойновата къща. Когато всичко свърши, ще се върна. Или ще пратя вест. Обещавам.
Когато напуснахме Хвойновата къща, Нико ни последва. Учителят Маунус остана там.
Разказът на Давин
II. Локлайн
Нощта и совите
Нощта преди да отпътуваме от Хвойновата къща се скарах с мама.
Всичко започна с това, че не можех да открия меча си. Точно бях погребал Пес и единственото, което ми се въртеше в главата, бе да открия отвратителния злодей, който уби нашето куче. Да не говорим, че изобщо не ми се искаше да бягаме от вкъщи заради тази змия. Но когато пъхнах ръка под покрива на кошарата, не открих нищо друго, освен слама. Търсих и рових, докато цялата ми ръка потъна вътре, защото знаех, че трябваше да е там.
— Няма да го намериш там — рече ми мама.
Целият подскочих, защото не бях очаквал, че тя ще знае какво замислям. Обърнах се и се престорих, че нищо не се бе случило.
— Къде е тогава?
— Давин, този човек е твърде опасен, за да можеш да го пребориш с меч.
Тогава разбрах, че тя го бе взела и се ядосах.
— Какво си направила с него? — попитах аз.
— Чуй какво ти говоря, Давин. Не бива да се опитваш да го намериш.
Нямаше нужда да уточнява — и аз, и тя много добре знаехме за кого става въпрос.
— Нима смяташ, че той може просто да дойде тук и да убие нашето куче?
Тя сведе глава, но не каза нищо.
— Може би няма значение. Все пак това бе просто едно глупаво животно. Не си заслужава да се вдига олелия.
— На мен ми е също толкова тъжно, колкото и на теб.
— Не си личи!
Мама изглеждаше само много уморена.
— Днес ще пренощуваме у Мауди — каза тя. — Ще отпътуваме утре рано сутринта.
Сега беше мой ред да замлъкна. След като нямах меч, можех да използвам лъка. Той вероятно би ми бил от по-голяма полза срещу такива магьосници — него можеше да го използваш и от разстояние. А ако хванех мъжа още тази нощ, нямаше да има нужда да се местим.
Понякога имах чувството, че съм прозрачен. Мама можеше да види какво става в душата ми без проблем.
— Няма да го направиш, Давин — рече ми тя. — Имам нужда от теб. Как мислиш, че ще се чувствам, как мислиш, че ще се чувстват момичетата, ако той те подмами в някоя миша дупка или те бутне от някоя скала, така че да открием само останките ти?
— Мамо…
— Не. Не ти позволявам. Чуваш ли!
Не можех да не я послушам, когато ми говореше с този глас. Но ми бе трудно да се примиря с това.
— Само страхливците подвиват така опашка!
— Тогава аз съм страхливка — отвърна ми тя. — Но ще бъде, както казах.
— Да, но защо?
— Защото нямаме друг избор.
Мама ми върна меча едва на следващия ден, когато бяхме готови за път. Аз го взех мълчаливо и го закрепих на гърба си, където лесно можех да го достигна, без да ми пречи да яздя. Независимо какво ми говореше мама, исках да ми е под ръка, ако змията Сезуан се опиташе да направи нещо!
Дина щеше да язди Силке, а за мен остана Фалк. Мама, Роза и Мели седяха в каруцата. Мауди ми бе казала да взема някой от нейните коне, за да не се налага да впрягаме Фалк, и аз избрах една здрава, сива като мишка кобила, която дотогава си нямаше име. Тя бе сред конете, които взехме от хората на Валдраку след битката в Свинската урва миналата година, така че смятах, че имам право да я притежавам също колкото и останалите.
Барутлията бе дошъл да се сбогува. Той ме потупа малко непохватно по рамото, без да знае какво да каже. Изведнъж страшно завидях на Дина, защото Роза щеше да дойде с нас. Само аз щях да изгубя най-добрия си приятел. Но след това, в което го забърках миналата година, нямаше как да възразя срещу факта, че майка му го бе заплашила с колелото за изтезания и лишаване от вечеря през следващата половин година, ако дори само си помислеше да тръгне с нас. А тези, които познаваха Барутлията, знаеха, че заплахата да остане без вечеря наистина вършеше работа.