Слязох от Фалк и взех ведрото от каруцата. Пръстите ми бяха вкочанени. И това ми било лято! Откъде се взимаше този студ?
— Още много ли остава? — попита Роза тихо.
— Доста — отвърна й Салан. Той седеше на своя жребец, съвсем изправен и нащрек.
— Мамо, искам вкъщи — каза Мели и потри очи. — Уморена съм.
Прииска ми се да обясня на малката си сестричка, че повече нямаше да се върнем вкъщи. Никога. Само че мама явно не мислеше като мен.
— Легни си — каза тя. — Положи глава на скута ми. Така ще можеш да спиш, докато пътуваме.
— Но ние не се движим — рече Мели.
— Не, но след малко отново ще тръгнем.
Аз приближих ведрото, така че сивушката да може да пъхне муцуна в него. Нямаше много вода, въпреки че пълнехме съда всеки път, щом можехме, но кобилката изпи каквото бе останало до дъно.
— Тук е страшно — рече Мели непокорно. — Студено и страшно. Искам вкъщи, в моето си легло.
Нико бе отрязал голям брезов клон, бе напоил единия му край с малко масло от оскъдните ни запаси и огънят изглежда най-накрая се разгоря. Нико закрепи факлата за предницата на каруцата.
— Знаеш ли историята за малкото пламъче, което избягало? — попита той Мели.
Тя поклати мрачно глава.
— Искаш ли да я чуеш?
Мели не бе съвсем сигурна дали не предпочиташе да продължи да се цупи. Но тя обичаше да й разказват истории, затова накрая се предаде и кимна.
— Имало едно време едно малко пламъче, което искало да види широкия свят — започна Нико, като в същото време отново се метна на седлото. — Затова един ден то избягало от огнището, където живеело, и се отправило на път.
Ние също потеглихме. Мъждивата светлина на факлата падаше върху скалите, пирена и папратта и караше сенките да пърхат край нас като черни птици. Вятърът бе довял облаци и повечето от звездите се скриха. Само две от най-ниските все още се виждаха, като две бледи очи, които ни гледаха втренчено. Колелата на каруцата скърцаха по каменния път, а някъде откъм мрака долетя остър, писклив писък. Мели възкликна уплашено.
— Това са само малки сови — рече Салан. — Гладни са.
Нико спря по средата на историята.
— Къде е Дина? — попита той внезапно.
— Точно зад… — започнах аз. Но тя не беше там. Вече не. Мракът ни обгръщаше и нямаше следа, нито от нея, нито от Силке.
— Дина! — извиках аз.
Не последва отговор.
Мама спря рязко сивушката и за миг изглеждаше ужасена. След това хвърли юздите в скута на Роза.
— Дръж. Чакай тук. Давин, дай ми Фалк.
— Аз ще се върна — рекох аз. — По-добре остани с Мели.
Тя сигурно щеше да възрази, ако й бях позволил, но преди да успее да каже каквото и да било, вече бях обърнал Фалк. Запрепусках толкова бързо, колкото можех да се осмеля през нощта.
— Почакай — извика Нико зад мен. — Ще дойда с теб.
Забавих леко ход, така че той да може да ме настигне. Не исках да спирам. Ръцете ми изведнъж се бяха изпотили толкова много, че юздите се плъзгаха между пръстите ми. Как можеше Дина да изчезне така изведнъж?
— Дина! — извиках аз отново и се опитах да не мисля за предния път, когато яздех така и виках ли виках. Когато Дина за последно изчезна така, минаха месеци преди да успеем да я открием отново, и все още не бе на себе си.
Фалк се препъна леко в някаква неравност, която не бях видял. Аз дръпнах, без да искам, юздите и той раздразнено метна грива.
— Много здраво го държиш — рече Нико спокойно. — Отпусни малко и го остави той да определя скоростта. Той вижда по-добре от теб.
Както обикновено, се ядосах, че Нико ми даваше съвети, но сега нямах време за това. Отпуснах юздите и Фалк започна да препуска по-бързо и по-уверено от преди.
Кога за последен път видях Дина? Имах чувството, че е била там само преди миг. И защо не бе казала нищо? Защо не бе извикала? Дали не бе заспала върху коня? Не бе толкова късно. В главата ми прозвуча гласът на мама. Какво ще стане, ако той те подмами в някоя миша дупка, или те бутне от някоя скала… Наистина ли Змията бе способен на това?
— Дина! — извиках аз колкото ми глас държеше. Единственото, което чувах обаче, бе тропот от копита, нощния вятър и гладните совички.
И… дали това не беше флейта?
— Нико, чуваш ли това?
— Кое?
Но звукът беше изчезнал. Сигурно бе просто вятърът. Или някой овчар в съседната долина, който свиреше, за да не заспи. Може би бе на няколко мили от нас. Планината оказваше странно влияние върху звуците.