— Ето я — рече Нико.
Тя седеше съвсем неподвижно върху Силке. Така ми олекна, като я видях, че веднага започнах да й се карам.
— Какво си мислиш, че правиш? — смъмрих я аз. — Мама не е на себе си!
Тя изглеждаше съвсем объркана. Почти вцепенена. Сякаш още не ни бе видяла.
— Чух, че някой викаше — отвърна ми тя бавно.
— Естествено, че си чула. Ние те викахме. Защо не ни отговори?
Тя ме погледна неуверено.
— Не знаех, че сте вие.
— Дина, какво ти е?
— Нищо.
— Защо спря? Мама каза, че не бива да се разделяме.
Тя се втренчи в белите уши на Силке.
— Сигурно… сигурно съм заспала.
— Без да паднеш?
— Не е невъзможно!
Отговорът й прозвуча някак непокорно и дори… неадекватно. А и да, човек можеше да заспи и въпреки това да остане на седлото. Това обаче не обясняваше защо Силке бе спряла. Конете не се отделят от стадото просто така, а и Дина… тя не приличаше на човек, който е бил заспал. По-скоро на някого, който е сънувал кошмар с отворени очи. И защо не ни отговори, като я викахме? Какво искаше да каже с това, че не е била сигурна, че сме ние. Кой друг би могъл да бъде?
Нещо с по-малката ми сестра не беше наред. Човек не трябваше да е Жрица на срама, за да го разбере.
— Дина…
— Казах ти, че заспах! — Тя ме гледаше с враждебен поглед. — Да не би да мислиш, че лъжа?
— Ела — рече Нико. — Нека се върнем колкото се може по-бързо при останалите. Няма нужда да ги плашим повече отколкото се налага.
Мислех, че мама ще се скара на Дина. Но тя не го направи.
— Дина, качи се в каруцата — каза мама спокойно, но твърдо — с гласа на Жрица на срама, така че Дина трябваше да се подчини. — Роза, можеш ли да яздиш Силке?
— Мисля, че мога — отвърна Роза леко неуверено.
— Тогава го направи!
Заповедта й прозвуча рязко като шибване с камшик. Дина едва бе успяла да се качи в каруцата, когато мама удари сивушката по задницата и кобилата уплашено се втурна напред. Мама я пришпори в галоп, така че каруцата се заклатушка, заподскача и заскърца, а Мели започна да плаче уплашено.
— Спокойно, медамина — извика Салан. — Помислете за колелата, помислете за краката на коня!
— Нямаме време за това — отвърна му мама с леден глас. — Трябва да мисля за душата на дъщеря си.
Какво искаше да каже с това? Нямаше кога да попитам. Просто тръгнах след тях. Вече никой не разказваше мили приказки за лека нощ. Копитата трополяха по каменната земя. От устата на Фалк хвърчеше бяла пяна, а тъмният му врат блестеше от пот. Изведнъж факлата на каруцата угасна. Не знам дали бе заради вятъра или скоростта, но дори и това не накара мама да спре. Беше цяло чудо, че колелата не се счупиха при начина й на каране. Беше цяло чудо, че никой от конете не се препъна. Може би бе чудо и че стигнахме читави до Скайарк — с изключение на невнимателната ми по-малка сестра.
Скайарк
— Ние сме много задължени на младата Жрица на срама — рече Астор Ская. — Сезуан не може да влезе тук.
Той гордо ни показа отбранителните съоръжения — дебелите един метър стени и кулите за стрелците. Видяхме и пазачите с униформа в черно и синьо, върху предната част на която бе извезан златен орел — символът на Ская. Човек не можеше да влезе в крепостта, освен ако нямаше крила.
— Това поне ще го забави — рече мама замислено.
— Забави? Медамина, през последните 300 години нито един враг не е преминал през тези съоръжения. Този Сезуан едва ли би могъл да извърши такъв подвиг съвсем сам?
— Не, не и със сила, но би могъл с хитрост. Бъди нащрек, Ская. Трябва да си много, много предпазлив. Той кара хората да виждат несъществуващи неща и изкривява действителността. Той може да приема хиляди различни форми и е способен да накара дори най-яростните си врагове да му стиснат ръката, сякаш е техен брат.
По лицето на Астор Ская за първи път пробягна безпокойство. Той погледна стените и пазачите по-неуверено, с други очи.
— Има ли нещо, по което да го познаем? — попита Ская. — След като може да се преобразява по хиляди различни начини, как може да разберем, че е той? Не можем да хвърляме всеки пътник в рова.