Просто не разбирах. Той би трябвало да бе ловувал със свитата на баща си стотици пъти. Графовете правеха така. Как можеше да изчезне така заради малко кръв по ръцете? Човек не можеше да го накара дори меч да вземе в ръце. Ако не знаех, че преди време собственоръчно бе убил един дракон, щях да си мисля, че е просто женчо.
Беше мило от страна на Нико да ни последва. Само че не виждах каква полза можехме да имаме от него.
— Три птици — нареждаше Мели. — Не, четири! Виж, Давин. Четири птици.
— Да, Мели. Ела.
— Два голи охлюва. Два голи охлюва и четири птици, това прави общо шест.
Защо ли му трябваше на Нико да подхваща това с броенето. Сега Мели броеше всичко: сиви камъни и бели камъни, лешникови храсти, купчинки тор, черни боровинки и следи от стъпки. По целия път от хижата до Лербю. Къщи, прътове на огради и комини. Брашнените чували на мелничаря, конските подкови на ковача. Човек можеше да оглупее само като я слуша.
Слязох до града, за да се опитам да продам изгърбения черен кон. Нямахме възможност да изхраним четири коня през зимата. Може би дори и три щеше да ни е трудно, но щяхме да продадем Фалк или Силке само в случай, че всичката храна свършеше, а нямаше как да поискаме от Нико да продаде своя кон, докато ние пазехме нашите.
— Това е един истински малък работяга — рече ковачът и вдигна копитата на чернушкото. — Добри подкови.
— Дали господинът познава някого, който би искал да го купи?
Ковачът пусна задния крак на коня и се изправи.
— Хмм. Може би. Не е съвсем невъзможно.
— Единадесет, дванадесет, тринадесет. Тринадесет пирона! — рече Мели.
— Мели, замълчи сега.
— Тринадесет пирона, три чука и един кон, това прави… това прави… това прави седемнадесет!
— Умно момиче си имате — рече ковачът. — Кой я научи?
— Беше… ох, братовчед ми Нико. — Бяхме решили, че щеше да е най-добре да се преструваме, че Нико е част от семейството, но аз още не бях съвсем свикнал с това.
— Мога също така и да кажа Мели по букви — съобщи Мели гордо. — М-Е-Л-И. А ковач започва с К.
Ковачът се разсмя хрипливо.
— Точно така — рече ковачът. — Я ми кажи, този твой братовчед… дали би могъл да научи моя Улрик да смята? Аз опитвах, но не се получава. А трябва да ги умее тези работи поне малко от малко, иначе много лесно ще го мамят.
— Мога да го попитам — казах аз колебливо. Не знаех как би реагирал Нико на предложението да стане домашен учител на подрастващия син на ковач — в света на Нико учителите ги наемаха и уволняваха след като си бяха свършили работата. Разбира се, купуваха най-добрите, макар след това невинаги да ги ценяха особено високо.
— Знаеш ли какво, ако братовчедът Нико успее да научи моя Улрик да смята поне малко, ще ви се отплатим с няколко кокошки. А конят го остави тук, аз ще се погрижа да го продам на добра цена.
— Чудесно — отвърнах аз бързо и му подадох ръка. Отново щяхме да имаме яйца! Ако Нико откажеше да участва в сделката, щеше да се разправя с мен.
Ковачът ми стисна ръката и се уговорихме.
— Четири ножа и един чайник — рече Мели. — Чайникът обаче е счупен, как трябва да го броя тогава?
— Не знам — отвърнах аз. — Може да попиташ Нико.
За мое най-голямо учудване лицето на Нико светна, като му разказах какво бях обещал от негово име.
— Разбира се, че ще го направя — рече той.
Още на следващия ден се запъти към Лербю, като си свирукаше високо с уста, сякаш отиваше на любовна среща. Аз поклатих глава и се залових да майсторя врата за полуразнебитения кокошарник.
Няколко дни по-късно при нас се отби Агнета Багърс11 и учтиво попита дали учителят Нико би се съгласил да приеме за известно време да учи и нейния Корнелиус. Учителят Нико. И това доживях да чуя! Агнета обаче се грижеше два пъти седмично да получаваме пресен хляб, така че Нико все пак очевидно ставаше за нещо. Явно му харесваше, а целият град говореше за Улрик, сина на ковача, който изведнъж се научил да смята, след като до неотдавна бе от хората, които можеха да съберат две и две и да получат три.
И така постепенно Нико започна да обучава девет деца от Лербю два пъти седмично. Дина и Роза също ходеха да учат, макар че аз не одобрявах.
— Не може да се лишим и от двете! Има толкова много неща за вършене.
— Това не е твоя работа, Давин — заяви ми мама твърдо. — Роза има нужда да се научи да чете и пише. А Дина може да помага с по-малките. — Тя ме погледна остро. — Ти също би имал полза да ходиш там, Давин. Не си особено на „ти“ с буквите.