За миг вътре настъпи тишина. След това Нико излезе съвсем пребледнял. А след малко се показа и учителят Маунус.
— Спри, момче. Не можеш да бягаш така!
— Защо да не мога? — рече Нико. — Ти така или иначе не ме слушаш. А и защо ли да го правиш? Аз съм просто един безотговорен пияница, на когото не може да се разчита.
— Нико… — Маунус протегна ръка, сякаш искаше да го хване.
Нико обаче изобщо нямаше намерение да спре. Той хвърли бърз поглед към Роза, Давин и мен, но не мисля, че ни забеляза, а и нищо не ни каза. После ядосано отвърза юздите на кобилата от коневръза и се метна отгоре й, без дори да използва стремето. Кобилата, която така или иначе бе изнервена от препирнята, се втурна напред по хълма в нещо средно между галоп и подскоци. Не след дълго двамата се скриха от погледите ни.
Учителят Маунус стоеше насред двора и изглеждаше странно безпомощен. Той беше едър човек, с посребрена рижа коса и брада и буйни, гъсти вежди. Изобщо не му прилягаше да стои изправен там с празни ръце и озадачен поглед.
— Проклето момче — промърмори той. — Защо никога не иска да ме чуе?
Всъщност Нико вече не беше момче. Беше на деветнадесет, пораснал млад мъж. А освен това и графски син. Учителят Маунус обаче му бе преподавал цял живот и сега му бе трудно да се отучи от навика да го наставлява. Той имаше своя собствена непоколебима идея за това какво Нико трябва и не трябва да прави. И затова се караха.
Учителят Маунус ни погледна, сякаш едва сега осъзна, че стояхме там. Той избърса чело с протрития си зелен кадифен ръкав и се опита да се съвземе.
— Добро утро, момичета — рече той. — Добро утро, Давин. Как е майка ви?
Винаги ни задаваше този въпрос. Той питаеше дълбоко уважение към мама, както повечето хора. Уважение или направо страхопочитание.
— Добро утро, учителю — рекох аз. — Тя е добре, благодаря.
— Радвам се да го чуя. Какво мога да сторя за вас?
Ние се спогледахме. След тази караница той едва ли щеше да се зарадва, като чуе какво ни бе довело тук. Давин събра кураж да отговори..
— Дойдохме да попитаме дали учителят и Нико имат желание да ни придружат на пазар по случай деня на лятното слънцестоене.
— Мда-а-а, точно така. Пазарът — учителят примижа на утринното слънце и изглеждаше объркан. — Аз… аз нямам особено желание. А и някой трябва да остане вкъщи и да се грижи за животните. Но младият Никодемус… младият господар сигурно вече се е запътил натам. Искам да кажа, че според мен язди натам. Мисля си, дали не бихте могли да ми направите една услуга и да го държите под око. Аз… ще се чувствам по-спокоен, ако той е с вас.
„Няма да се страхуваш, че ще се напие до припадък“ — помислих си аз. Но си замълчах.
Давин изглеждаше леко ядосан. Брат ми не се разбираше винаги добре с Нико и идеята да му бъде бавачка едва ли му допадаше особено.
— Разбира се — рекох аз, преди Давин да успее да възрази.
А сега бях на път да престъпя това обещание, защото никак не беше лесно да открия Нико насред тълпата.
— Няма смисъл да си загубим цялото време, за да го гоним — рече Давин. — Той не е пеленаче, което не може да се грижи само за себе си.
— Не, не е — отвърнах аз. — Но ние обещахме на учителя Маунус.
— Ами тогава продължавай да го търсиш. Аз искам да видя хиподрума.
— По-добре ще направите, ако не се разделяте — рече Салан. — Не мога да ви наглеждам всичките наведнъж.
— А и не трябва — отвърнах му аз. — Салан, тук има толкова много хора. Нищо не може да се случи. Пък ако някой само се опита, ще се развикам.
Салан изръмжа.
— Да, това можеш да направиш. — Той заби палец в рамото ми. — Но внимавай. Чуваш ли ме? Не бива да тръгваш където и да било с непознати.
— Разбира се, че няма.
Много добре разбирах безпокойството му. Когато братовчедът на Дракан, Валдраку, ме отвлече миналата година, именно Салан трябваше да каже на мама, че съм изчезнала и вероятно мъртва. Със сигурност никога нямаше да го забрави. А и аз самата бях изпитвала страх няколко пъти, страх, че това може да се случи отново. Но тук, сред тълпата планинци и търговци, се чувствах в безопасност. Както казах на Салан, трябваше само да извикам.
Той обаче все още не ме беше пуснал.
— Може би ще е по-добре, ако аз… Не бива да оставаш сама.
— Салан, нищо няма да се случи — можех да си представя какво би било, ако той ми вървеше по петите… Изобщо нямаше да мога да се порадвам на пазара.