— Добре ли се справяте, Давин? — попита ме тя и ме погледна някак странно изпитателно.
— Да, всичко е наред — отвърнах аз.
— И нищо не ви липсва? Имате достатъчно храна и така нататък?
— Да, сега имаме и хляб, и яйца.
— Защото ако нещо ви липсва, трябва да ми кажете — става ли така? Трябва само да ми кажете. И ще измислим нещо.
Защо се държеше толкова странно? Сякаш премълчаваше нещо.
— Нищо не ни липсва — казах й аз леко обиден. Разбира се, че си нямахме всичко. Липсваха ни куп неща, но нищо, което да не можем да си набавим сами или да заслужим. — Освен това нямаме нужда от подаяния.
Опитах се да не мисля за това колко малко пари дадохме на Ирена, за да можем да живеем в хижата.
— Опазил ме Бог — рече Ирена. — Нямах това предвид. Искам само да помогна. На много от нас ще им стане тъжно, ако се наложи да отпътувате.
Какво означаваше това? Тя отново ми хвърли същия странен поглед. Нещо ставаше тук, нещо, което не можех да разбера.
Ирена ме изпрати до вратата. От другата страна на площада стоеше Мина, съдържателката на странноприемницата. Веднага щом ме видя, лицето й придоби сериозно изражение. Аз я поздравих учтиво, но тя не ми отговори. Просто стоеше там и ме гледаше злобно.
— Какво съм й направил? — попитах аз.
Ирена замълча.
— Нищо — отвърна ми после тя. — В лошо настроение е, защото са й изчезнали две кокошки. Сигурно лисицата ги е отмъкнала.
Ставаше все по-странно и по-странно. Защо Мина щеше да се сърди на мен, задето лисицата й е задигнала кокошките? Аз се сбогувах с Ирена и се отправих объркан към вкъщи.
Почти бях излязъл от селото, когато нещо тежко ме удари по рамото. Огледах се, но нищо не видях. Отново чух съскане, но този път успях да видя какво причинява шума и откъде идваше той. Двете луничави момчета на обущаря седяха в ябълковите дървета на Андреас Хусман12 и ме замеряха с малки неузрели ябълки.
Аз се разсмях. Ха, ето кой се занимава с глупости? Сега щях да им покажа. Набързо вдигнах една от ябълките и се подготвих за ответен удар.
— Крадци, крадци — разкрещя се най-големият.
Застинах.
— Нищо не съм откраднал — извиках му аз в отговор.
— Така ли? Тогава защо от килера ни липсва пастет — изкрещя момчето толкова силно, че сигурно цялото Лербю го чу.
— Аз пък откъде да знам? — извиках му аз разпалено. — Глупак!
Прицелвах се и хвърлях колкото сила имах. Откъм дървото се чу едно болезнено „ау“. „Дано да ти излезе синина — помислих си аз гневно. — Такива неща не трябва да се говорят на хората!“
Бях изминал половината път до вкъщи, когато събрах две и две. Странният поглед на Ирена и думите й „Само трябва да кажете, ако ви липсва нещо“. Изчезнали кокошки. Изчезнал пастет. Някой бе започнал да краде в селото, и разбира се, подозренията падаха веднага върху нас. Новите. Чуждите. И нямаше значение, че никой от нас никога през живота си не бе крал!
Изведнъж спрях. Това всъщност не беше съвсем вярно. Роза. Роза беше от Скиденстад, а там на мнозина им се налагаше да крадат, за да оцеляват. Роза, която можеше така умело да свири с уста предупредителни сигнали, че дори косът би могъл да се заблуди, че чува друг кос.
„Не, това е глупаво“ — помислих си аз. Роза обаче никога не би тръгнала да краде кокошки. Какво щеше да прави с тях?
Но Роза имаше куче. Ами Бел? Бел, която следваше момичетата до училище. А вкъщи нямаше много месо. Дали Бел не бе отмъкнала кокошките на Мина? Дали Роза не бе откраднала пастета за Бел? Всички тези подозрения съвсем ме объркаха и не знаех на какво да вярвам. Може би Роза не знаеше колко важно беше да се отнасяш почтено със своите съседи. Особено, когато си пришълец. Трябваше да говоря с нея.
Пляс! Шамарът отекна в цялата хижа, а аз имах чувството, че главата ми ще падне. Бел скочи и започна да лае яростно.
— Как може да говориш подобни неща! — Очите на Роза святкаха, а по поруменелите й от гняв бузи се стичаха сълзи.
— Ама аз само попитах…
— Незаконното дете от Скиденстад, това си помисли, нали?! Въшла. Крадла. Да не мислиш, че не съм го чувала преди?
— Да, но аз…
— Дяволите да те вземат. Никога през живота си не съм крала!
— Да, но ти… ти можеш да свириш като кос.
— Да, това е ужасно. И, разбира се, означава, че съм крадла!