— Роза…
— Ако искаш да знаеш, ние пренасяхме контрабанда. Няколко пъти. Моят ужасен брат и аз. Но това не е като да крадеш от съседите си.
— Въпреки това е незаконно…
— Да, така е. Моля, обеси ме!
— Всичко е, защото е толкова важно да…
Но Роза вече не ме слушаше. Тя свирна силно на Бел и изчезна през вратата заедно с кучето си. Аз се хванах за пулсиращата буза и си помислих, че сега не бе най-подходящият момент да я последвам.
— Това бе много глупаво — рече Нико откъм тавана.
Аз се обърнах. Бях си мислил, че с Роза сме сами вкъщи.
— Някой е откраднал нещо! — защитих се аз. — А това може да доведе до изгонването ни от селото.
— Роза живее с вас от две години — каза Нико и провеси крака през ръба. — Откраднала ли е нещо от някого през това време?
— Не — промълвих аз.
— Значи, когато й зададе този въпрос, го направи само защото тя е от Скиденстад.
— Да, да, това вече го разбрах — сопнах му се аз раздразнено. — Постъпих много глупаво и безчувствено, съжалявам. Но ако Роза и Бел не са взели нищо, кой тогава?
— Не знам — отвърна ми Нико замислено. — Но ще е добра идея да разберем, защото останалата част от Лербю си вади заключения също толкова бързо колкото теб.
— Нямаме време да се спотайваме и да следим крадци — рекох му аз. — Имаме си работа за вършене.
— Да, да — промърмори Нико, който явно вече бе започнал да мисли за нещо друго. — Мисля, че ще си поприказвам с моите ученици.
Змията
Роза беше раздразнителна и начумерена в продължение на няколко дни. Следващата сутрин, докато се опитвах да запуша една дупка в покрива на кокошарника, я чух как вика на Дина в лехата с фасула.
— Сигурно и ти си мислиш, че крадем, Бел и аз?
— Не, аз…
— Страхотна приятелка си!
Роза се появи откъм ъгъла със сълзи на яд в очите, хвърли ми такъв убийствен поглед, че можеше да ме събори мъртъв от покрива, и изчезна в гората.
— Нямах това предвид! — извика Дина. Тя самата също се появи иззад ъгъла и изобщо не изглеждаше по-щастлива от Роза.
— Какво й каза? — попитах аз.
— Нищо — отвърна ми Дина. — Само че… само че трябва да пази Бел.
— Не мисля, че Бел е отмъкнала кокошките.
— Знам много добре! Не това имах предвид.
— А какво тогава?
— Само че трябва да внимава Бел да не… избяга или нещо подобно. Или пък да не се нарани. — Гласът на Дина се снишаваше все повече и повече, а накрая се превърна в шепот.
— А защо би й било да го прави? Бел не е някаква скитница.
Дина не каза нищо повече. Тя се върна при фасула и продължи да плеви. Аз поклатих глава и се опитах да закрепя сноп слама, без да направя повече дупки, отколкото вече имаше за запълване. Смятах, че Дина се държеше меко казано странно в последно време. Какво му ставаше на това момиче?
Кракът ми се подхлъзна и пропадна през покрива. Мухъл! Най-добре щеше да бъде да сринем целия проклет кокошарник и да построим нов.
— Дина! — мама викаше. — Има ли яйца днес?
— Не знам.
— Ами тогава провери! — думите й прозвучаха малко раздразнено, защото събирането на яйцата, ако имаше такива, бе малко или повече работа на Дина.
Дина мина напряко през двора. Извади вода от кладенеца и си изми ръцете. След това влезе в кокошарника, без дори да ме погледне. А и защо ли да го прави, аз бях просто брат й. Всякакви кокошки и яйца бяха по-важни от мен.
Стори ми се, че тя доста се забави вътре. Толкова дълго, че ме загриза любопитството и аз легнах на покрива, за да мога да погледна през дупката, която кърпех.
Дина държеше нещо в ръцете си. Яйце. Но не кокоше. То бе украсено с черни, червени и бели орнаменти. Дина хвана яйцето за върха и долната част, дръпна силно и то се счупи по средата. Явно бе направено от дърво, метал или нещо подобно. Вътре в него имаше къс хартия.
Сега вече наистина станах много любопитен. Кой изпращаше на Дина писма в яйца? Да не би да си бе намерила приятел? Сигурно затова се държеше толкова странно напоследък. Това обясняваше мълчанието, болките в корема и тъжните погледи. Но ако наистина бе влюбена, явно това не й носеше особено много радост.
Дина разгърна писмото и започна да чете. После го хвърли изведнъж заедно с яйцето на земята и се разплака.