Аз се спуснах по покрива, скочих в тревата и отворих вратата на кокошарника. Дина ме погледна ужасено и посегна да вдигне писмото, което лежеше на пода. Аз обаче я изпреварих. Там пишеше: „Скъпа Дина, не искам да те плаша“. Не можах да прочета повече, защото Дина грабна листа от ръцете ми.
— Дай ми го — казах й аз и протегнах ръка.
Тя поклати глава.
— Това не те засяга.
— Разбира се, че ме засяга. Аз съм твой брат и ако си се захванала с някой глупак от селото…
Тя ме погледна със странно изражение.
— Даже и да е така — рече тя, — това си е моя работа.
— Не и ако те кара да плачеш.
Тя отвори уста да каже нещо, но остана безмълвна. Сълзите й бяха секнали също така изведнъж, както бяха потекли. Тя сложи ръка на гърдите ми и леко ме потупа, сякаш бях Бел, която чешеше зад ухото.
— Понякога наистина си много сладък — рече сестра ми. И докато аз стоях там и се чудех как да възприема тази забележка, тя се шмугна покрай мен, излезе на двора и хвърли писмото в кладенеца.
— Днес няма яйца — извика Дина на мама.
Аз вдигнах цветното яйце. Беше много леко, толкова леко, че нямаше как да е изработено от дърво, но не знаех от какъв материал бе направено. Съединих двете половинки. Чак сега видях, че това не бяха просто орнаменти, а някакво животно, морска змия или дракон. Рисунката бе някак мазна и блестеше, сякаш боята все още не бе засъхнала. Бе изящна и странна. Никой от селските момчета не би могъл да нарисува нещо подобно. А нима не бе странно да започнеш любовно писмо така? „Не искам да те плаша.“ Не че бях много добър в писането на любовни писма, но ако все пак решах да пратя такова на някое момиче, никога нямаше да започна така.
— Дина — промърморих аз. — В какво си се забъркала?
По време на вечерята ни този ден цареше мрачно настроение. Ковачът бе дошъл преди малко, за да доведе чернушкото. Каза, че не успял да го продаде, но през цялото време гледаше в земята и избягваше погледа на мама.
— Нищо — рече му тя. — Ние сами ще се опитаме.
Той кимна.
— Кончето е добро — каза той. — Може да опитате да го продадете във Веверстед или малко по̀ на юг. Сигурно мнозина биха пожелали да закупят такъв хубав кон.
„Но никой в Лербю“ — помислих си аз. Да не би да бе заради откраднатите кокошки?
Ковачът си тръгна, а ние седнахме край дъсчената маса, която бях сковал за нас. Хляб и супа от коприва. Щеше ми се наистина ние да бяхме задигнали онези кокошки или пастета. Единственото месо, което слагахме на масата, бяха моите зайци. Дина седеше бледа и ровеше в храната, а намръщеното изражение все още не бе слязло от лицето на Роза.
— Не може ли да я караме малко по-весело? — попита мама накрая. — Сигурно ще успеем да продадем коня. А хората от селото ще си променят мнението рано или късно, особено след като заловят истинския крадец.
Нико се прокашля.
— Катрин, помниш ли коя е Катрин?
Мама кимна.
— Тъмно момиченце. Най-малката ти ученичка.
— Да. Катрин каза, че знае как може да се влезе в кокошарника на странноприемницата. Може би трябва да обмислим възможността някой да стои там през нощта на стража.
Мама поклати глава.
— Това е работа на хората от селото. Най-добре да стоим настрана.
Дина се изправи и си взе шала.
— Накъде си тръгнала, млада госпожице? — попита мама.
— Забравих търнокопа и кошницата при фасула — отвърна тя. — Трябва да ги прибера преди да се стъмни.
Тя изчезна през вратата преди някой да успее да каже нещо повече.
Аз също се изправих.
— Ти пък какво си забравил? — попита ме мама остро.
— Нищо. Ще измия чиниите.
— Давин, да не би да си болен?
Бузите ми поруменяха.
— Съвсем не.
Събрах набързо глинените съдове и ги занесох навън до кладенеца. Накиснах ги във ведрото и се шмугнах покрай кокошарника, за да мога да видя лехата с фасула.
Дина я нямаше там. Успях да я зърна между дърветата, преди съвсем да се изгуби.
Така си и мислех. Любовна среща.
Върнах се при ведрото с вода и започнах да мия съдовете.
Дина още не се бе върнала, когато приключих.
— Сега ще видиш ти, Дина — промърморих аз на себе си. А и на мама сигурно вече й бе минало през ума, че прибирането на търнокопа и кошницата бе отнело твърде много време.