— Тялото може да свърши само половината от работата — промълви Дина уморено. — Човек трябва да използва и съзнанието си, за да оздравее.
Мама кимна.
— Представи си, че ръката ти отново е здрава. Че цялата отрова е навън. Повярвай го. Представи си го.
— Да, да.
Отговорът й прозвуча някак обезкуражено.
— Дина! Трябва да ми обещаеш да се бориш, колкото сили имаш!
Дина замълча.
— Ще е по-лесно да се предам — прошепна тя почти беззвучно.
Мама изглеждаше съвсем вцепенена.
— Детето ми. Не бива да говориш така.
От устните на Дина се отрони дрезгав звук. Отне ми известно време преди да осъзная, че това трябваше да представлява смях.
— Малко е глупаво, нали? — каза тя. — Да те ухапе змия, когато ти самият си змийско отроче.
Мама остана безмълвна тягостно дълго време. След това хвана лицето й с две ръце и я погледна в очите.
— Забрави го — каза тя. — Ти си мое дете. Не негово. Чуваш ли?
Дина затвори очи.
— Да, мамо — прошепна тя. Но не звучеше така, сякаш го вярваше наистина.
Почти никой не успя да поспи тази нощ в хижата. Роза и Мели се качиха да спят на тавана, където обикновено нощуваше Нико. Дина се оплакваше, че й е студено, макар че оставихме огъня да гори през цялата нощ, така че се редувахме да лежим при нея, за да я топлим.
Аз изчаках, докато мама и Нико малко се отдалечиха. Те седнаха край огъня и се заговориха тихичко и аз видях как той положи ръка на рамото й, за да я утеши.
— Кой е той? — прошепнах аз на Дина.
— Кой?
— Той. Този, който ти праща писма, подмамя те навън в гората и хвърля змии по теб. Ето кой. — Гласът ми трепереше от ярост.
— Не… не стана точно така.
— Така ли? Змиите не се катерят по дърветата, Дина. Кой е той?
Тя се втренчи безмълвно в мен. Лицето й блестеше от пот заради треската. За миг си помислих, че ще ми отговори. След това бавно поклати глава.
— Не знам за какво говориш — рече тя.
Очите й се затвориха и тя се престори, че спи. Но аз знаех, че бе будна. Дишането й бе твърде неспокойно.
В един момент заспах, макар да не исках. Сънувах ужасното яйце. Дина го отвори, но вместо писмо вътре имаше змия в черно, бяло и червено. Тя се уви около ръката й и разтвори уста, така че можех да видя двата й дълги отровни зъби.
— Не, Дина — чух мама. — Не може!
— Искам да го сваля…
— Не, съкровище!
Аз се събудих. Мама стоеше наведена над леглото и държеше двете китки на Дина. Тя видя, че съм буден.
— Давин — рече ми тя дрезгаво. — Трябва да ми помогнеш. Дръж я за малко.
— Да я държа? — Главата ми все още бе пълна с мъгливи сънища за змии.
— За да не може да махне превръзката. Събуди се, Давин!
Аз седнах на леглото. Дина ме погледна, но очите й бяха като от стъкло. Тя гледаше през мен. Сърцето ми заби по-бързо от страх, защото имах чувството, че вече бе поела към едно друго място.
— Дръж я!
Аз хванах китките на сестра ми. Бяха хлъзгави от пот.
— Пусни ме — примоли се Дина. — Искам да я махна. Боли ме!
Тя опита да се освободи, но ми беше лесно да я задържа. Твърде лесно.
— Тя не трябва да хаби силите си така — рече мама, сякаш Дина не можеше да я чуе. — Опитай се да я успокоиш, Давин.
— Как?
— Говори й. Пей й. Разкажи й приказка. Каквото и да е. Главата ми бе съвсем празна. Не ми идваше нито една приказка на ум.
— Пусни ме — шептеше Дина. — Пусни ме, пусни ме…
Започнах да пея. Една стара приспивна песен, която дори не подозирах, че знам.
— Малка звездичке, затвори очички…
Дина наистина се поуспокои. Сигурно й я бях пял някога, когато и двамата бяхме много малки. Не можех да си спомня всички думи, но това нямаше значение. Можех да изтананикам забравените места. Най-важното бе, че песента накара Дина да се отпусне.
Мама се върна с една чаша.
— Повдигни я леко — рече ми тя. — Така че да може да пие.
Мама допря чашата до устните на Дина, но тя извърна глава.
— Мирише гадно — каза сестра ми, а гласът й прозвуча сърдито, като на малко дете, сякаш в нея се бе настанило някакво намръщено тригодишно хлапе.