— Хайде, принцесо — рече Нико и коленичи на земята. — Възседни своя жребец и ще пояздим.
В този момент водното духче се предаде. Мели радостно метна крачета през врата на Нико и го остави да я носи на конче през целия път до мястото ни за лагеруване. Така тя със сигурност щеше да се намокри и изцапа още повече, защото той беше съвсем прогизнал, но си замълчах.
Отне ни доста време да се приготвим за път. Разбира се, че много по-лесно е да събереш една палатка, отколкото да я разпънеш, но всички останали принадлежности нарастват по някакъв мистериозен начин, така че става невъзможно да ги прибереш обратно в торбите и вързопите, в които си ги донесъл. А и нещата, които бяхме купили от пазара, по една или друга причина заемаха повече място от онези, които бяхме продали. Накрая обаче успяхме да натоварим всичко и поехме към вкъщи.
Не бяхме яздили повече от час, когато Пес започна да спира внезапно, да души и да лае, с кратко предупредително джафкане, точно както правеше, когато някой приближаваше къщата ни край Баур Кензи. Аз се опитах да го успокоя, но нищо не помагаше.
— Мамо, не можеш ли да го накараш да млъкне? Силке става неспокойна, когато той прави така.
Но Салан не беше съгласен с мен.
— Остави кучето на мира — рече той. — Много добре прави, че ни предупреждава, ако е надушило нещо.
Нико погледна Салан. Той вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Може и да има нещо, може и да няма“.
— Принцесо — обърна се Нико към Мели, на която бе позволил да язди седнала пред него върху кафявия му жребец, — мисля, че е най-добре да се преместиш в каруцата за малко.
— Искам да остана при теб — отвърна му Мели.
— Може би малко по-късно — каза Нико. — Сега ще правиш каквото ти кажа.
И представете си само, Мели се качи в каруцата и седна в скута на мама, без да протестира повече.
— Трябва и мен да ме научиш на това — казах аз на Нико.
— На кое?
— Как да накарам Мели да ме слуша без викове и разправии.
Нико се усмихна леко, но мислите му бяха някъде другаде. Той седеше върху коня изпънат като струна и се оглеждаше внимателно наоколо.
— Ще се върна малко назад — рече Салан.
Нико кимна.
— Да, така е най-добре.
Салан постепенно забави ход и изоставаше зад нас все повече и повече. Пътят се заизвива между хълмовете и след известно време съвсем го изгубихме от поглед.
— Има ли някого? — попитах аз Нико и усетих как целият ми гръб изтръпна при тази мисъл. — Следи ли ни някой?
— Не знам — отвърна ми Нико. — Салан ще се опита да провери.
Но когато Салан се върна след малко, само поклати глава.
— Никого не видях — рече той. — Сигурно песът е надушил някое животно.
— Сигурно — съгласи се Нико. Но въпреки това той не искаше да вземе Мели обратно на коня си, а тъмносините му очи продължиха да се оглеждат трескаво напред, назад, настрани и пак назад. Той се успокои едва когато късно вечерта стигнахме до последния хълм и можехме да видим малката си къщичка в подножието му.
Ние се сбогувахме с Барутлията и Нико. Салан остана още малко, за да ни помогне да разтоварим багажа. Пуснахме кокошките в двора на кокошарника, за да хапнат малко тревичка и да се повъргалят в пръстта. По това време на годината овцете и козите пасяха заедно навън, дори и през нощта. Кокошките кудкудякаха и врякаха с надеждата да ги нахраня, та накрая се видях принудена да им хвърля две шепи зърно, макар и много добре да знаех, че нямаха нужда от него. Учителят Маунус ги бе хранил, докато ни нямаше.
— Ще отида да взема Бел — каза Роза. — Може ли?
— Да — каза мама. — Отиди. Сигурно си й липсвала.
Бел беше кучето на Роза. Тя бе едва на годинка и все още се държеше доста детински, затова Роза не посмя да я вземе с нас на пазара, заради всичките непознати хора и животни. За щастие Мауди не бе имала нищо против да я гледа, пък и точно тя беше подарила Бел на Роза.
— Може ли да отида с нея? — попитах аз.
— Добре е да разтоварим багажа преди да се стъмни — рече мама, но въпреки това се съгласи. — Е, все ще успеем да се справим. Тръгвайте сега, но да се приберете направо вкъщи!
Роза беше толкова нетърпелива, че не можеше да ходи спокойно. Макар че и двете бяхме уморени, стана така, че тичахме почти през целия път до къщата на Мауди. Точно преди да влезем в двора, Роза пъхна два пръста в устата си и изсвири оглушително.