Този път обаче Каролайн не пожела да прояви разбиране. Дори заплаши (макар той да не възприе думите й сериозно), че ще го напусне. Гилфорд отвръщаше на всичките й възражения със спокойни и търпеливи доводи, но тя продължаваше да упорства.
В края на краищата стигнаха до компромис, според който Пиърс щеше да заплати пътуването й до Лондон, където тя щеше да се настани при роднини, докато Гилфорд продължи към континента. Родителите й били на посещение в Лондон по време на Чудото и тя заяви, че искала да види мястото, където се починали.
Разбира се, никой не казваше, че хората са „умрели“ по време на Чудото: те бяха „отведени“ или „отпътували“, сякаш бяха отишли на онзи свят между две вдишвания. Всъщност, мислеше си Гилфорд, кой би могъл да знае със сигурност какво точно ги е сполетяло? Може би наистина се е случило нещо подобно? Истината бе, че няколко милиона души просто бяха изчезнали от лицето на Земята, заедно със своите домове, градове, животинските и растителните видове, и Каролайн не можеше да прости на Чудото, смяташе го за зловещо и омразно явление.
Гилфорд се чувстваше малко странно, тъй като бе единственият човек на борда на „Оденсе“, придружен от жена и дете, но никой не си позволи каквато и да било враждебна забележка, а и Лили бе спечелила сърцата на мнозина. С течение на времето той реши, че съдбата отново е била благосклонна към него.
След вечеря компанията се разотиде: корабният лекар при своята неизменна манерка с канадско пшенично, учените да поиграят карти на захабените маси в пушалнята, а Гилфорд се прибра в каютата да прочете на Лили поредната глава от една чудесна американска приказка — „Магьосникът от Оз“. Книгите за Оз се ползваха с голяма популярност, откакто читателите поизгубиха интереса си към приказките на братя Грим и Андерсен, сякаш се чувстваха покварени от спомените за стара Европа. Лили, тази невинна душица, не разбираше нищо от предразсъдъци и политика. Тя обожаваше Дороти. Гилфорд също се беше привързал към приключенията на това канзаско момиченце.
Най-сетне Лили отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Докато я гледаше как спи, Гилфорд почувства странна неувереност. Помисли си колко бързо може да се обърка и промени нечий живот. Как се бе озовал на този параход, на път за Европа? Дали бе постъпил правилно?
Разбира се, вече нямаше връщане назад.
Той придърпа нагоре одеялцето, изключи лампата и се шмугна в леглото до Каролайн. Жена му вече спеше с гръб към него и тялото й излъчваше приятна и примамлива топлина. Той се сгуши до нея и остави равномерния бумтеж на машините да го приспи.
Събуди се малко след изгрев-слънце, стана, облече се и се измъкна от каютата, без да ги буди.
Въздухът на откритата палуба беше студен, утринното небе — синьо като порцелан. Само няколко раздърпани облачета очертаваха източния хоризонт. Гилфорд извърна лице към вятъра, зареял мисли, и малко след това към него се присъедини един от младшите офицери. Морякът не се представи, само му се усмихна, двама случайни другари, бодърстващи в ранни зори.
Известно време се любуваха на небето. После офицерът го погледна и рече:
— Наближаваме. Можете да го подушите във вятъра.
Гилфорд се понамръщи, очаквайки да чуе поредната небивалица.
— Кое да подуша?
Офицерът беше американец, говореше със забавен мисисипски акцент.
— Малко на канела. Малко на хвойна. И малко на нещо, което досега не сте помирисвали. Прашни ухания от места, където все още не е стъпвал човешки крак. Ще го усетите по-добре, ако затворите очи.
Гилфорд зажумя. Усещаше хладния вятър, който проникваше през ноздрите му. Истинско чудо щеше да е, ако може да подуши нещо през този вятър. И все пак…
Карамфил, зачуди се той. Кардамон? Тамян?
— Какво е това?
— Новият свят, приятелю. Всяко дърво, всяка река, всяка планина, всяка долина. Целият континент прекосява океана върху този вятър. Подушихте ли го?
Гилфорд едва забележимо кимна.
2
Елинор Сандърс-Мос бе точно такава, каквато си я представяше Елиас Вейл — приятно закръглена южняшка аристократка, прехвърлила най-хубавите си години, с изпънат гръб, високо вдигната брадичка, стичащи се едри капки дъжд от копринения чадър и достойнство, тържествуващо над руините на повехналата младост. До тротоара зад нея бе спряла малка елегантна двуколка, очевидно госпожа Сандърс-Мос не бе запозната с възраждането на автомобила. Годините си бяха казали своето. Имаше бръчки и на лицето й се четеше съмнение.