Выбрать главу

Узнах, че трябва да бъда търпелив.

Узнах, че ще бъда възнаграден за търпението.

И освен това научих — което е най-важно, — че може би няма да умра.

— Имате прислужница — проговори Вейл. — Негърка.

Госпожа Сандърс-Мос го гледаше с широко отворени очи, като ученичка, която учителят е повикал на дъската.

— Да. Оливия… така се казва.

Думите не бяха негови. Беше се предал на онова, другото присъствие. Усещаше устните си сякаш гумени, като че ли нещо чуждо и отвратително, някакъв червей бе пропълзял в устата му.

— Тя е при вас… от доста време — тази Оливия.

— Да, от много време.

— Била е с вас, когато се е родила дъщеря ви.

— Да.

— И се е грижела за момичето.

— Да.

— Плакала е, когато малката е починала.

— Всички плакахме. Цялата къща.

— Но Оливия таи в себе си по-дълбоки чувства.

— Така ли?

— Тя е знаела за кутията. За кичура с коса, за роклята…

— Предполагам. Но…

— Държали сте ги под леглото.

— Да!

— Оливия почиства там прахта. Знаела е какво държите в кутията. Разбрала е, защото там прахта е по-малко. Тя внимава къде има прах.

— Това е възможно, но…

— Не сте отваряли тази кутия от много време. Повече от година.

Госпожа Сандърс-Мос сведе очи.

— Но аз мислех за нея. Не съм я забравила.

— За Оливия кутията е била безценна реликва. Почитала я е. Отваряла я, когато не сте в къщата. Но внимавала да не вдигне прах. Смятала я за нещо свое.

— Оливия…

— Тя мисли, че не скърбите достатъчно за дъщеря си.

— Това не е истина!

— Но го вярва искрено.

— Оливия е взела кутията?

— Това не е кражба, поне според нея.

— Моля ви, доктор Вейл, къде е тя? На сигурно място?

— Съвсем сигурно.

— Къде?

— В спалнята на прислужниците, на дъното на нейния гардероб. — За един кратък миг Вейл я видя в мисления си взор, дървена кутия, като малък ковчег, загърната в стари чаршафи. Лъхна го миризма на камфор, прах и стаена мъка.

— Аз й вярвах!

— Тя също е обичала вашето малко момиченце, госпожо Сандърс-Мос. — Вейл си пое бавно дъх и започна да идва на себе си, почувства как богът го напуска и се прибира в своя скрит свят. Облекчението беше почти осезаемо. — Върнете си каквото ви принадлежи. Но моля ви, не бъдете твърде сурова с Оливия.

На лицето на госпожа Сандърс-Мос се четеше смесица от благодарност и страхопочитание.

Благодарността й бе прочувствена и многословна. Той отказа да приеме пари. В поведението й се криеха много повече обещания. Но, разбира се, само времето щеше да покаже.

След като тя най-сетне си взе чадъра и излезе, Вейл отвори бутилка бренди и се качи в стаята на втория етаж, където дъждът шибаше по замръзналия прозорец, газовите фенери бяха усилени докрай и единствената книга бе захабено и парцаливо развлекателно романче „Под фустата на неговата любовница“.

На външен вид почти нищо в него не се променяше, когато идваше божеството. Но вътрешно се чувстваше изтощен, почти наранен. Усещаше притъпена болка, която достигаше до всяка точка на тялото му. Алкохолът помагаше, но щеше да мине поне едно денонощие, преди да се възстанови напълно.

Ако има късмет, брендито ще прогони сънищата, които го спохождаха след всеки сеанс. В тези сънища той неизменно се озоваваше сред непозната и студена пустош, огромна и лишена от хоризонт сива пустиня, и когато веднъж по погрешка или подтикван от любопитство, той вдигна един камък от земята, отдолу се показа дупка, през която нахлуха безброй насекоми от непознат и ужасен вид, многокраки, въоръжени с клещи, отровни, пълзящи нагоре по ръката му и проникващи в черепа му.

Вейл не беше религиозен човек. Никога не бе вярвал в духове, призоваване на мъртъвци, астрология или Възкресението на Христос. Не беше сигурен, че вярва в някои от тези неща и сега — сякаш вярата му се бе съсредоточила в един-единствен бог, този, който го изпълваше с такава отвратителна и неустоима близост.

Имаше опит от множество различни случаи, но точно този с госпожа Сандърс-Мос представляваше за него загадка, същото можеше да се каже и за черната слугиня Оливия, и за memento mori в кутията за обувки. Думите бяха изпаднали от устата му без негово участие — като тупкащи от дървото презрели плодове.

Не се съмняваше, че ще му послужат добре. Въпросът бе дали ще послужат и на някой друг?

Щеше да е далеч по-спокоен, ако се бе разминал с някой дребен мошенически номер.

Той си сипа още една чаша и се успокои с думите: „Не можеш да постигнеш безсмъртие, ако играеш само във фарсове.“