Когато искаха от него съвет, Вейл се стараеше да се ограничава с всекидневни проблеми. Изгубени котки, непослушни деца, ужасът на жълтата треска, полиомиелитът, грипът. Предсказанията му бяха благоприятни и без намек за свръхестественото. Интимните въпроси трябваше да се решават насаме и в интерес на истината, клиентелата му се бе увеличила след онази среща с Елинор. Съвсем скоро щеше да се превърне в нещо като Главен изповедник на цяла армия застаряващи богати наследници. Дори си бе направил картотека.
Вечерта продължи в същата ленива атмосфера, без обещания да поднесе неочаквани случки, нито добавъчни сведения за неговия дневник. И все пак мястото му беше тук. Не само за да увеличи приходите си, което със сигурност бе приятен страничен ефект. Той следваше по-дълбок инстинкт, вероятно не съвсем негов. Неговият бог искаше да е тук.
„А човек трябва да прави това, което иска от него бог — помисли си Вейл, — да му се подчинява. Това повече от всичко друго.“
Тъкмо се готвеше да си върви, когато Елинор побутна към него един очевидно пийнал мъж.
— Доктор Вейл? Това е професор Рандал. Познавате се, нали?
Вейл подаде ръка на белокосия господин. Кой ли беше този, къде ли беше мястото му в колекцията й от академици и чиновници? Рандал… хм, другото име не помнеше, на служба в Националния исторически музей, уредник по… дали не беше палеонтология? Тази безсмислена наука.
— Бихте ли го придружили до колата? — попита Елинор. — Юджийн, върви с доктор Вейл. Една разходка ще ти проясни главата.
Навън миришеше на цъфнали цветя, поне докато професорът бе от подветрената му страна. Вейл разгледа внимателно спътника си. Белези за прогресиращо застаряване, артритни ръце и пергаментова кожа, зад която се криеше изгорялата му душа. Ако палеонтолозите изобщо имаха души.
— Финч е безумец — изфъфли Рандал, продължавайки някакъв прекъснат разговор. — Ако смята, че наистина може да докаже…
— Сър, тази вечер няма нищо за доказване.
Рандал разтърси глава и вероятно за пръв път забеляза Вейл.
— Вие? Ах! Гадателят, нали?
— В известен смисъл.
— Виждате бъдещето, така ли?
— През стъкло — отвърна Вейл. — Помътняло.
— Бъдещето на този свят?
— Горе-долу.
— Говорехме за Европа — продължи Рандал. — Европа, този покварен Содом, който най-сетне бе изгорен. И сега изтръгваме семената на европеизма навсякъде, където ги откриваме. Всичко това е огромно лицемерие, разбира се. Политическа игра. Искате ли да видите Европа? — Той махна с ръка назад към голямата бяла сграда. — Ето я! Версайският двор. Съвсем като него е.
Звездите грееха ярко в тъмното небе. Напоследък Вейл бе започнал да съзира някакви скрити признаци сред звездите, сякаш там се спотайваха хищни създания. И не само там, но и под краката му.
— Хора като Финч твърдят, че всичко е дело на Създателя — продължаваше Рандал. — Хубави думи, защо да не повярваш в тях? Но няма отпечатъци, нито вкаменелости. Всичко е измито, сигурно от Потопа.
Несъмнено Рандал не биваше да говори по този начин. След Чудото всеобщото мнение бе завило в друга посока и мъже като него сами по себе си бяха вкаменелости — космати мамути, уловени в примката на ледената епоха. Разбира се, Рандал, като колекционер на кости, не можеше да знае, че Вейл е колекционер на неблагоразумни изказвания.
Кой ли би платил, за да узнае какво мисли Рандал за Престън Финч? В каква валута и кога?
— Съжалявам — промърмори Рандал. — Това едва ли ви интересува.
— Напротив — побърза да възрази Вейл, крачейки редом с жертвата си в тъмната нощ. — Ужасно много ме интересува.
5
Плоскодънните лодки най-сетне пристигнаха от Ню Йорк и веднага бяха прехвърлени на „Аргус“, малък параход за прекосяване на Ламанша. Гилфорд, Финч, Съливан и топографът Чък Хемфил надзираваха товаренето, но се скараха с началника на хамалите и ги изгониха от площадката. Пролетното слънце озаряваше кейовете и хвърляше отблясъци върху водата, по която лениво се носеха лъжелотоси. Над главите им дрезгаво пищяха чайки. Чайките бяха сред първите земни емигранти в Дарвиния, последвани от хората, пшеницата, ечемика, картофите, дивите цветя, плъховете, добитъка, мухите и дървениците.
Престън Финч стоеше на кея, скръстил яките си ръце отзад, с лице, скрито в сянката на тропическия шлем. Финч беше парадокс, мислеше си Гилфорд, смел и решителен мъж, все още силен въпреки възрастта си, опитен изследовател на реки, чието мнение и храброст бяха безспорни. Но Нойската му геология, придобила модна популярност след Чудото, приличаше на Гилфорд на миш-маш от полуистини, съмнителни аргументи и прояден от копнежи протестантизъм. Неправдоподобна, независимо от това колко добре бе подплатена с теории за отлагането на седименти и цитати от Бъркли9. Нещо повече, Финч категорично отказваше да обсъжда своите идеи и не приемаше критики от колегите си, камо ли от един обикновен фотограф. Какво ли е, чудеше се Гилфорд, да натъпчеш в един човешки мозък подобна барокова архитектура? Цяла катедрала на вярата и знанието, солидно изградена и добре охранявана?
9
Джордж Бъркли (1685–1753) — английски философ, един от видните представители на класическия идеализъм. — Б.пр.