Това беше Куинстаун, заливът Корк и Ирландия, само че липсваше каквато и да било следа от човешка цивилизация и вместо нея се ширеше дива растителност.
— Невъзможно — сподели той с Бъкли. — Без да отричам очевидното, само преди шест дена в Халифакс пристигна кораб от Куинстаун. Разбирам, ако е имало земетресение или морето е заляло града — но дори тогава пак щяхме да намерим останки. Не и… напълно дива пустош!
Тази нощ Дейвис прекара в компанията на първия офицер на мостика. Пътниците, пробудени от мълчанието на машините, отново започнаха да се скупчват край перилата. Въпросите им не секваха. Само че сега вече нямаше какво да им отговорят, липсваха думи, с които да ги утешат — дори и лъжи. От северозапад се надигна влажен вятър. Студът скоро щеше да прогони зяпачите на топло. Може би на вечеря Дейвис би могъл да измисли нещо, с което да ги поуспокои. Може би.
— И тази зеленина — продължи той, неспособен да овладее обърканите си мисли. — Прекалено е зелено за този период от годината. Що за буйни треви могат да израстат толкова бързо през март, че да скрият целия град?
— Всичко това е толкова… неестествено — измънка Бъкли.
Двамата се спогледаха. По някаква странна причина Дейвис усети, че го напушва смях. Успя да го сподави до степен на окуражителна усмивка.
— Утре ще пратим разузнавателен отряд на брега. А дотогава е най-добре да не си блъскаме главите напразно… няма никакъв смисъл.
Бъкли му отвърна с вяла усмивка.
— Ще пристигнат и други кораби…
— И тогава ще се уверим, че не сме полудели?
— Ами, да, сър. Може и така да се каже.
— В такъв случай, докато това стане, да бъдем предпазливи. Предупреди радиста да внимава какво говори. Светът и бездруго скоро ще узнае всичко.
Известно време те се вглеждаха в студената, сивкава пелена на утрото. Един стюард им донесе димящи чаши с кафе.
— Сър — осмели се да заговори Бъкли, — не караме достатъчно въглища, за да се върнем в Ню Йорк.
— Тогава може би някое друго пристанище…
— Ако има друго европейско пристанище.
Дейвис повдигна вежди. Не беше помислял за това. Зачуди се дали някои идеи не са прекалено големи, за да се поберат в обикновения човешки мозък.
Той сви рамене.
— Господин Бъкли, това е кораб на „Уайт стар“. Няма да ни изоставят, дори да трябва да пратят натоварен с въглища шлеп от Америка.
— Да, сър. — Младият човек, на времето допуснал грешката да учи богословие, погледна смирено капитана. — Сър… дали това е чудо?
— По-скоро трагедия, ако питаш мен. Поне за ирландците.
Рейф Бъкли вярваше в чудеса. Като син на методистки свещеник той бе откърмен с разказите за Мойсей и пламтящия храст, възкръсналия Лазар, хляба и рибите, с които били нахранени мнозина. Въпреки това никога не бе вярвал, че ще стане свидетел на чудеса. Свръхестествените случки, като приказките за призраци, го плашеха. Той предпочиташе добре познатите чудеса, затворени между кориците на библията на крал Джеймс, екземпляр от която държеше в каютата си.
Но да е част от някое чудо, да бъде заобиколен от него от хоризонт до хоризонт, бе равносилно на това земята да изчезне под краката му. Тази нощ Бъкли не можа да мигне. На сутринта, докато се бръснеше, той видя в огледалото едно бледо лице със зачервени, подпухнали очи и бръсначът затрепери в ръката му. Наложи се да се подкрепи с чаша силно кафе и малко уиски от манерката, преди по заповед на капитан Дейвис да спусне лодка и да поведе групата изплашени моряци към каменистия бряг на това, което доскоро познаваше като остров Грейт. Вятърът се усилваше, морето беше развълнувано и откъм север бързо се приближаваха парцаливи, дъждовни облаци. Студено, неприятно време.
Капитан Дейвис искаше да знае дали е възможно да стоварят пътниците на брега, ако възникне подобна необходимост. Бъкли си позволи да изрази съмнение при обсъждането на този въпрос и тази сутрин съмнението му се усили. След като помогна да изтеглят лодката от прибоя, той пое по брега с подгизнали дрехи, мокри ботуши и капеща от косата солена вода. Зад него крачеха петима мрачни, навъсени моряци, всичките смълчани. Вероятно бяха точно на мястото, където преди се издигаше пристанището на Куинстаун, но Бъкли се чувстваше неуверен като Колумб или Писаро — съвсем сам на един нов континент, с ширнала се отпред древна гора, която едновременно мамеше и внушаваше страх. Той нареди да спрат на известно разстояние от първите дървета.