— Да, сър. Но…
— Но какво?
— Не зная как да се изразя, сър. Всичко това е толкова странно.
Дейвис положи ръка на рамото му.
— Никой не знае. Добре, аз ще напиша телеграмата.
Рейф Бъкли имаше треска, но преди вечеря отокът на крака му спадна и той настоя да му позволят да се присъедини към поканата на капитана до всички офицери.
Бъкли яде с охота, потеше се обилно и за разочарование на Дейвис говори малко. Капитанът искаше да узнае от него малко повече за това, което другите офицери наричаха помежду си „Новия свят“. Бъкли не само бе стъпил на тази непозната земя, но влязъл в досег и с дивия й живот.
Но още преди да приключи с второто, Бъкли се изправи колебливо и се прибра в лазарета, където, за безкрайно учудване на капитана, почина внезапно половин час след полунощ. Увреден черен дроб, предположи корабният лекар. Вероятно някакъв нов токсин. Трудно бе да се каже преди аутопсията.
Всичко е като сън, помисли си Дейвис, причудлив и кошмарен сън. Той изпрати телеграми на корабите, отправили се към Куинстаун, Ливърпул и френските пристанища, със съобщение за тази странна смърт и предупреди хората да слизат на брега въоръжени и с високи ботуши.
Малко след като картината на това странно събитие взе да придобива по-ясни очертания, компанията „Уайт стар“ прати от Халифакс и Ню Йорк товарни кораби с въглища и припаси. Защото не само Куинстаун бе изчезнал, нямаше следа и от цяла Ирландия, а също от Англия, Франция, Германия и Италия… нищо, освен един необятен пущинак на север от Кайро и на запад чак до руските степи, сякаш планетата бе разрязана и някакъв чужд организъм се спотайваше в зейналата рана.
Дейвис изпрати телеграма до бащата на Рейф Бъкли в Мейн. Потискаща задача, но едва ли само това семейство щеше да скърби. Съвсем скоро към мъката му щеше да се присъедини половината свят.
Август 1912
По-късно — когато броят на бедните и бездомните нарасна драстично, когато въглищата и нефтът поскъпнаха, когато започнаха гладните бунтове и майката и сестрата на Гилфорд напуснаха града, за да останат (кой би могъл да каже за колко дълго?) при леля им в Минесота — Гилфорд често придружаваше баща си до печатницата.
Не смееха да го оставят вкъщи, училището беше затворено заради общата стачка, а баща му не можеше да си позволи да наеме жена, за да го наглежда. И така Гилфорд тръгна с баща си на работа, където бързо изучи основите на словослагателството и литографията, а през дългите почивки между поръчките препрочиташе списанията за радиотехника и се чудеше дали някога ще бъдат осъществени величествените проекти, описвани от писателите — дали например Америка отново ще успее да създаде друга електронна лампа като тази на Де Форест1, или великата епоха на откритията е приключила.
Той често се вслушваше в разговорите на баща си с другите двама работници — гравьора Уилет от Френска Канада и навъсения руски евреин Комински. Приглушени, мрачни разговори, сякаш Гилфорд изобщо не беше в помещението.
Обсъждаха срива на борсата и въглищарската стачка, работническите бригади и продоволствената криза, растящите цени на всичко.
Говореха за Новия свят, за новата Европа, за дивата пустош, завладяла тази част на картата.
Говореха за президент Тафт и за бунта на Конгреса. За лорд Кичънър, управляващ остатъците на Британската империя от Отава, за съперничещите си папства и за колониалните войни, пламнали в отвъдморските владения на Испания, Португалия и Германия.
И макар и по-рядко, говореха за религия. Бащата на Гилфорд принадлежеше към епископалната църква по рождение и към унитаристката по брак — с други думи, не се придържаше към никакви догматични възгледи. Уилет, който бе католик, наричаше преобразяването на Европа „чудно знамение“. Комински не се чувстваше в свои води по време на тези разговори, но с лекота се съгласяваше, че Новият свят трябва да е божествен акт: и какво друго би могло да бъде?
Гилфорд внимаваше да не се намесва, нито да ги прекъсва. Никой не очакваше да чуе мнението му. Но смяташе, че всички тези приказки за чудеса са пресилени. Вярно, промените в Европа наподобяваха чудо, бяха неочаквани, необясними и очевидно отвъд всякакви познати природни закони.
Но дали наистина беше така?
Това чудо, смяташе Гилфорд, беше без подпис. Господ Бог не бе възвестил за него от небесата. То просто се бе случило. Предхождаха го странни светлини, придружени от промени във времето (вихрушки в Хартум, както беше чел) и геологични смущения (унищожителни земетресения в Япония, слухове за още по-силни в Манджурия).
1
Ли де Форест — (1873–1961), американски изобретател, създател на електронната лампа. — Б.пр.