За едно чудо, мислеше си Гилфорд, то бе предизвикало подозрително много странични ефекти… тоест не беше чисто и безапелационно, каквито трябваше да са чудесата. Но когато баща му изтъкна някои подобни доводи пред Комински, евреинът изпръхтя презрително.
— Ами Потопът? — изтъкна той. — Той също не е бил лишен от всеобщ безпорядък. Или разрушаването на Содом? Жената на Лот — стълб от сол, нима това е възможно?2
Може би не.
Гилфорд се приближи до глобуса, който баща му държеше на бюрото. На заглавната страница на един вестник беше изрисуван кръг или пръстен върху старата карта на Земята. Кръгът разделяше Исландия, извиваше под долния край на Испания и преминаваше над северните брегове на Африка. Той прекосяваше Светите земи, извиваше се в неуверена дъга към руските степи и се сливаше с Полярния кръг. Гилфорд положи длан върху Европа, закривайки предишните обозначения. „Тера инкогнита“, помисли си той. Вестникът на Хърст3, придържайки се към националното религиозно възраждане, наричаше донякъде подигравателно новия континент „Дарвиния“, намеквайки, че чудото е компрометирало естествената история.
Но не беше така. Гилфорд твърдо вярваше в това, макар да не смееше да го каже на глас. Това не е чудо, повтаряше си той, а загадка. Необяснима, но не по принцип невъзможна за обяснение.
Цялата тази огромна земна маса, океанските дълбини, планините, ледените пустини, всичко това се бе променило само за една нощ… Наистина е страшно, мислеше си Гилфорд, още по-страшно, ако си представи какво може да има сега там. Човек изглежда толкова безпомощен, сравнен с подобни сили.
Загадка. И като всяка загадка очаква своя въпрос. Няколко въпроса. Въпроси като ключове, пъхани в упорстваща ключалка.
Той затвори очи и повдигна глава. Представи си земя, по която сякаш е минала гигантска гума, за да изтрие всички следи и обозначения, легендите — пренаписани на непознат език.
Загадка отвъд човешките представи.
Но как можеш да оспориш цял един континент?
Първа книга
Пролет–лято 1920
„Лицемерци, вида на небето умеете да разпознавате, а личбите на времената не можете ли?“
1
Мъжете от екипажите на оцелелите параходи бяха измислили свои легенди. Смахнати разкази, безочливо неверни, и Гилфорд Лоу бе чул повечето от тях по времето, когато „Оденсе“ прекоси петнайсетия меридиан.
Подпийнал палубен стюард му разказа за мястото, където се срещали двата океана: старият Атлантик на Америките и новият Атлантик на Дарвиния. Границата, твърдеше стюардът, била видима като щормова линия и дваж по-опасна. Едното море било по-гъсто от другото, сякаш е от нефт, и морските създания, опитващи се да я пресекат, неминуемо измирали. С течение на времето тази зона се изпълнила с труповете на познати и непознати същества: делфини, акули, гърбати и сини китове, ъглолети, морски цилиндри, мехурчести риби, риби-знамена. Те се поклащали сред вълните с ококорени млечнобели очички, коремче до коремче и опашка до опашка. Студената вода ги съхранявала в почти непроменен вид — мълчаливо предупреждение към преминаващите кораби, дръзнали да си проправят път през мъртвешките им вонящи редици.
Гилфорд знаеше отлично, че тази история е измислица, страшна приказка за сплашване на лековерните. Но подобно на всяка приказка, човек лесно можеше й да повярва при подходящи обстоятелства. Той се наведе над потъмнелия парапет на „Оденсе“ малко преди залез, насред Атлантика. Вятърът вдигаше пяна от развълнуваното море, но на запад облаците се разтваряха и слънцето протягаше издължени пръсти към водата. Някъде отвъд източния хоризонт се спотайваха заплахите и обещанията на този нов свят, преобразената Европа, чудния континент, който вестниците все още наричаха Дарвиния. Нямаше мехурчести риби край килватера и водата вероятно бе същата, каквато мие всички земни брегове, но Гилфорд усещаше, че е прекосил истинска граница и че сега неговият център на тежестта се е преместил от познатото към непознатото.
Той се отдалечи, ръцете му бяха замръзнали от допира с перилата. Беше на двайсет и две години и до миналия петък не бе излизал в открито море. Прекалено висок и мършав, за да стане добър моряк, Гилфорд ненавиждаше лъкатушенето из тесните лабиринти на „Оденсе“, изпълнявал редовни пътнически рейсове за една холандска компания в годините преди Чудото. Прекарваше повечето време в каютата с Каролайн и Лили, а когато времето не беше твърде неприятно, излизаше на палубата. Петнайсетият меридиан бе западният край на големия кръг, изрисуван върху глобуса, и отвъд тази точка той се надяваше да види някакви представители на дарвинианския морски живот. Не хиляди измрели ъглолети, „усукани като косите на удавница“, а може би риби-цистерни, изплували, за да напълнят белодробните си торбички. Нямаше търпение час по-скоро да зърне някакъв признак за приближаващия се нов континент, макар да знаеше, че желанието му е наивно, което го караше да го прикрива от останалите членове на експедицията.
2
Според Библията жената на Лот (племенник на Авраам, единствения праведник в Содом), не послушала съвета му и се обърнала да погледне загиващия град, заради което била превърната в солен стълб. — Б.пр.